Варненската премиера на изданието „Танцуващият по въже Homo Ludens – Онник Каранфилян“ ще акцентира върху приноса на едно от признатите имена в българското изкуство – Онник Каранфилян.

Пионер в съчетаването на класическите графични техники с дигиталните технологии, майстор на екслибриса, художникът е участник в многобройни международни биеналета на графиката, има редица самостоятелни изложби и е носител на престижни награди, сред които е и равностойната награда от Международното биенале на графиката – Варна през 2019 г.

Началото на представянето на книгата е в 16:00 ч. на 13 януари (събота) в Градската художествена галерия – Варна, на ул. „Л. Каравелов“ 1

Книгата „Танцуващият по въже Homo Ludens – Онник Каранфилян“ е луксозно двуезично издание (на български и английски език), което излиза по повод шейсетгодишнината на артиста и проследява с репродукции неговия творчески път в областта на графиката, живописта и рисунката. Автори на текстовете в книгата са проф. Аксиния Джурова, Любен Дилов-син и д.ф.н. Георги Каприев, като част от материалите са интервюта с Онник Каранфилян. Въведението е написано от художника, който се обръща към читателя, разказвайки накратко своя живот, винаги свързан с изкуството.

В края на изданието са поместени извадки от присъствието му в социалната мрежа Фейсбук, както и негови мисли, записвани през годините. Книгата съдържа около 1100 пълноцветни репродукции, разделени по периоди от 1977 до 2022 година. Изданието е допълнено от множество архивни снимки, които допринасят за по-пълното представяне на художника. Коментари под фотографиите помагат на читателя да разбере повече за генезиса в неговото творчество, за развитието му и за артистичната среда, в която е отраснал.

Защо Онник Каранфилян ще представи изданието във Варна, какво го свърза с морския град и художествените събития тук? Художникът споделя пред Нина Локмаджиева:

„Варна ми е любим град, моята баба е родена там, град на много добри художници, град на изкуство, на поезия – затова ще представим книгата в морската столица. Варненското биенале на графиката има особено значение за мен. През 1997 г. получих наградата на фондация „Арт Диалог“ – Париж за цикъла литографии „Еко писма“, а от 1999 г. съм носител на Награда за реалистична графика на д-р Филип Маурер – той лично я дава. С него се запознахме през 2019 г. (бяха минали 20 години от предишната ми награда на Варненското биенале) и с усмивка му пожелах да е жив и здрав, за да може след 20 години пак да ми даде награда. Той ми призна по-късно в личен разговор, че в момента, в който е видял работите, с които участвах – „Олтар 1“ и „Олтар 2“, веднага е поискал да ги награди.

А книгата, която ще представим в Градската художествена галерия на Варна, е издадена от „Мусагена“ за моята 60-годишнина и проследява още от 1977 г. първите ми стъпки в рисуването, и то професионалното. Пловдивската художествена гимназия тогава се наричаше Средно специално художествено училище за изящни и монументални изкуства „Цанко Лавренов“. Промениха името по-нататък, но цялата основа, която имам, за да мога да се развивам наистина професионално, я получих там. Всъщност именно тази основа може да се проследи много добре – някъде от средата на 9. клас (1979-80 г.) – явно съм имал доста сериозно отношение и съм правел неща, които са ме вълнували – с хумор, дори мога да ги нарека леко „дисидентски“ – с много ирония към тогавашния строй. Интересни моменти могат да се видят в книгата. Тя обхваща творчеството ми оттогава досега. Затова съм сложил в нея работи от всички периоди. Може да се види, че още от гимназията съм обичал еклектиката и това е моят стил.

Всъщност аз създавам различни парадигми, за да се изразявам по най-добрия начин, защото вземам най-доброто от различните стилове и ги съчетавам. Когато работех по този начин в началото на демокрацията, не се приемаше особено добре, гледаха ме подозрително. Но времето опроверга това. Още през 1993 г. направих едни съчетания, които бяха невъзможни за тогава. Съвсем умишлено тайно пратих част от дипломната ми работа в Япония и тя беше избрана между 19 автори от България. Човек трябва да е смел, наистина. Тогава имах смелост да разбия тотално представата за себе си и да направя нещо съвсем различно – да съчетая за първи път компютърно дигитално изображение с класическа техника на печат, и мисля, че се получи интересно. Дотогава не беше правено, още по-малко в дипломна работа. Когато някой трябваше да се изкаже на защитата ми, никой не стана да го направи. Беше странна, много различна дипломна работа. Но аз знаех, че съм на прав път – времето го доказа.

Имал съм по-нататък и други периоди. Просто следвам сърцето си. Когато човек успее да хване истинската енергия, която го вълнува в пространството и във времето, тогава нещата се получават. Понякога има преломни моменти, като 2000-та година, когато за първи път направих моите въжета на черен фон. Дотогава много рядко се виждаха картини в черно – човек може лесно да проследи това – говоря за големи формати графика 100х70 см.

Представих ги с едни червени процепи в пространството, които явно заинтригуваха и други мои колеги, защото сега, двайсетина години по-късно, виждам, че много хора се обърнаха към черното, към рисуване на формата, която излиза от черното. Това няма значение – колегите всички се движим заедно във времето. По-важното е, че тогава беше преломен момент. Видях и доразвих това с черния фон, с въжетата, с другите предмети, които се появяват в черното, с червените искрящи процепи в пространството и във времето. С това съм известен и по света най-много – с въжетата, с възлите, които за заплитат или се разплитат, с реещото се въже в пространството, което по някакъв начин като че ли описва собствения ни живот – живота на всеки един от нас.

Аз винаги съм имал въжето за един от любимите ми цивилизационни символи и още в Академията съм го ползвал, гледайки рисунките си като студент. Но после вече го доразвих в друга посока – по-символна, даже бих казал семиотична. И по този начин работя и досега. Има моменти, когато се обръщам към въжето и чрез него се изразявам най-добре. Има моменти, когато се обръщам към нещо друго – друг символ за мен навремето беше столът, също масата, а и човешката фигура доста често, да не кажа винаги, е присъствала при мен.“