Една от най-приветстваните от варненци и гости на град Варна постановка по време на МТФ „Варненско лято“ 2014 бе „Скъперникът“ на Малък градски театър "Зад канала". С режисьорът Лилия Абаджиева разговаря Зорница Кънчева

- Как дойде изборът на текст? Какво Ви мотивира да поставите Молиер?

- Аз съм правила един опит по Молиер още като бях в трети курс в НАТФИЗ. Тогава исках по режисьорските тетрадки на Любен Гройс да направя възстановка, без да съм гледала спектакъла му, само по неговите анализи и може да се каже, че "Скъперникът" е моята втора среща с Молиер. В българския театър като че ли по-голяма традиция има да се поставя Шекспир, отколкото Молиер. Дори в Академията повечето задачи, които са свързани с класически текстове, почти винаги се въртят около Шекспир. Но преувеличеното и ироничното освен че ми е близко, е и много силно свързано с представата ми за театър, така че изборът на този текст дойде, не мога да кажа закономерно и спонтанно, но отдавна исках да поставя пиеса на Молиер.

- Как "Скъперникът" кореспондира с призива за хуманност, който отправя мотото на фестивала?

- "Скъперникът" е комедия на характера, по-някакъв начин се преувеличава характеристиката на конкретна страст и през това огромно криво огледало или увеличително стъкло Молиер едва ли не се опитва да ни поучи по някакъв начин да погледнем вътре в себе си. В този смисъл аз не мисля, че тази страст, която владее Арпагон, е толкова далеч във времето. Напротив, когато тръгвах към този текст, казах на актьорите още на първата репетиция, че във всички религии, въпреки че е формулирано по различен начин, трите врати към ада са гняв, алчност и похот. Това е нещо, което ми се струва характерно за Арпагон. И мисля, че модерният човек живее в една непрекъсната надпревара да трупа повече и повече. Наслажденията са безкрайни, желанието на човек да трупа и материални и всякакви други, ако щете дори и интелектуални блага, да си прави фотосесии от дестинации, които да споделя с приятели, желанието за притежание е доведено почти до булимия, почти до пароксизъм. Човечеството може би никога не е било толкова материално настроено, колкото в епохата, в която живеем. В най-общ смисъл театърът е изследване на човешкото в човека и поне в моя случай винаги съм гледала на работата на режисьора през идеята за свръхинтерпретацията, през едно много личностно и много крайно жестикулиране като образ, като естетика, като тревога или като вълнение. Театърът изследва човешкото в човека, през всичките му възторзи, болки, бездни, падения и мечтания.

- В последно време повечето Ви колеги използват нови преводи на класическите текстове. Вашият Молиер също ли имаше нужда от осъвременяване?

- Преводът е нещо изключително важно, той е творческа работа, ти трябва да бъдеш верен на автора, на духа, на смисъла, на епохата, на представата ти за неговите атмосфери. Естествено, че никой не може да забрани да се появяват нови преводи, особено съответни на развитието на нашия език, но в никакъв случай не приемам такива пънк интерпретации като "Да бъдем или не, това се пита", при цялото ми уважение към проф. Шурбанов. Хамлет е иконата на драматургията и сигурно няма човек на планетата, който да не знае този въпрос. Това за мен е някакъв пънк или хеви-метъл, даже не бих го нарекла артистичен превод. Превод, който не е верен на смисъла, за мен е може би творческо занимание за преводача, но смисълът страда от това и не знам дали е добре за драматургичните текстове.

- Владимир Пенев ли беше единственият избор за Арпагон? Как протече репетиционният процес?

- Следя Владимир Пенев от ранните си студентски години и винаги съм искала да работя с него. Имах едно предложение към него преди няколко години, когато исках да направя "Ричард Трети" в Народния театър. Но по стечение на обстоятелствата се оказа, че сега в "Скъперникът" е нашата първа среща. Когато с актьорите прочетохме пиесата на маса, от този първи прочит те не повярваха, че това е текст, който може да вълнува, не вярваха, че може да му се намери театрална лексика, която да докосне хората днес. Струваше им се прекалено архаичен, прекалено линеен, ясен, едва ли не обидно прост. И това се дължи донякъде на факта, че не познаваме достатъчно добре Молиер. Но аз им казах, че е важно как ще го изиграем, как ще го представим този текст и моята идея беше да тръгнем от комедия дел'арте. Всички сме го учили, но то е като част от история на театъра, не е като да сме имали специални лекции или упражнения. Всички знаем Панталоне и другите и дотам. Първите ни опити на сцената бяха свързани със задачите, които им давах, пречупени през представата ми за комедия дел'арте. Работата беше по някакъв начин възторгваща и трудна на моменти, но в крайна сметка, мисля, че стигнахме до език, който всеки от актьорите владее, може би в различна степен, но пък всички се довериха на този език и основното качество на работата е, че тя има дух и че всички вярват в това, което правим.