Актрисата Цветана Манева, артистичен директор на МТФ „Варненско лято“

- Вече измина повече от година от премиерата на "Хората от Оз". Намери ли и този спектакъл своята вярна публика както "Малка пиеса за детска стая" и "Приятнострашно"?

- Определено успя да си създаде публика, не знам дали е своя или публика, която е следяла "Малка пиеса..." и "Приятнострашно", но поздравленията, които получават актьорите, са свързани с авторката Яна Борисова и с неминуемото сравнение с другите две постановки. Много малко са хората, които споделят, че не са гледали "Малка пиеса..." или "Приятнострашно". Публика на "Хората от Оз", която разбира от полутонове, много бързо влиза в конструкцията на това, което се предлага на сцената, много рано се отказва да търси обичаен или необичаен сюжет, екстремни ситуации, бързо се потапя в словото на Яна и не си задава излишни въпроси защо единият се казва Сарт, а другият иначе. Оставам с впечатление, че има някаква определена жажда у публиката за слово, за нещо, което се изрича. Това е почти дефинитивно и може да не съдържа отговор на въпроса, който те си задават, но това, което чуват, по особен начин ги удовлетворява. Красотата на думите е трудно откриваема, но тогава, когато я откриеш, е прекрасно. Тогава вече можеш да свързваш отделни думи, всяка със свое самостоятелно значение, но можеш да ги свържеш дори и произволно и те да бъдат твоят сюжет на базата на емоционалната ти чувствителност. Мисля, че спектакълът събужда емпатия у публиката, в което се състои неговата полезност.

- По-близък, или по-далечен Ви става образът на Ана Арин с всеки изминал спектакъл?

- Ана никога не ми е била далечна. Не мога да кажа, че са ми близки терзанията на пишещите хора, но си имам собствените терзания, когато се занимавам с моята работа - докато прониквам и се опитвам да открия каква е точно тази героиня. Интересното при нея е, че имаме доста близки и еднакви отличителни белези. Но със сигурност едно нещо е общо между авторката, героинята и мен - не става въпрос за скромност, а за бранене на един свой свят. В пиесата героите са с чувствителност по-друга, реакциите им не винаги са като ординерните човешки реакции. Възможността на едно ниво да държат миналото, настоящето и бъдещето, е такава способност на писателите - като че носят в себе си таланта да откриват времето и пространството.

- Открихте ли нещо ново за себе си покрай тази роля?

- Научих това, което казва Яна за мен. Тя отбелязва, че имам рентгенови очи, че мога да гледам проникващо, с допълнението, че такава способност не прави живота на човека по-лесен, а точно обратното. Това че съм човек, който трудно може да бъде излъган или може да бъде излъган, когато той се остави това да му се случи. Разбира се, тези неща, написани от Яна Борисова, звучат по-художествено и по-интересно от моите думи.

- Какво Ви впечатли най-силно във фестивалната програма във Варна тази година?

- Присъствието на театър "Глобус" за нас ще си остане историческо събитие – да сме част от двегодишното световно турне на Шекспировия театър. И хубавото е, че зрителите и театралните творци видяха този спектакъл - с това апартно обръщение към публиката, което съществува в Шекспировия театър, с това осветление, еднакво на сцената и в залата. Като се замислиш, когато се изгасят лампите в залата и нахлуе осветлението на сцената, се създава една естествена дистанция, изолират се двата свята - на тези, които ще действат на сцената и тези долу, които ще възприемат това действие. Когато си в еднакви условия, еднакво осветени са и двете страни, се случва движение на енергиите, става диалог. Аз лично почнах да се чувствам като участник в представлението. И не знам кой и кога е създал тази светлинна стена между сцената и зрителната зала, но ми е много любопитно и е хубаво специалистите да изнесат информация по този въпрос. Според мен има нещо недостатъчно достойно в това да се скриеш, да оставиш едните в тъмното и да бъдеш осветен. В силното осветление на сцената има някаква полицейщина. Най-точното усещане е, че си безкрайно уязвим. Хубаво е да имаш опора и тази опора да ти е публиката. Това е хубавото и впечатляващото. Другото са търсенията на режисьорите на отделните спектакли - проникновеното вникване в класическата драматургия, а не стремеж към пределна комуникативност и непременно да се харесаш, а някакъв опит да се фокусираш върху тези произведения с познание, отговарящо на съвременната рефлексия и ритъм на живеене. И в повечето случаи в тази посока спектаклите успяват. И най-малкият непремерен патос вече се възприема като фалш. По-натрупаното одекоряване на сцената създава впечатление за бутафорност. Недостатъчната спойка и енергиен поток между актьорите прави отделни сцени фрагментарни и недостатъчно убедителни. Но мисля, че много хубав заряд се получава от любопитството на зрителите. Сега е много модерно да се търсят нови публики, аз мисля, че театърът намира своите в лицето на младите хора. Невероятен брой млади идват на спектаклите, коментарите им, висотата на усещанията им, на рефлексията, която имат, за мен са изненадващи. Те гледат просто по нов начин на театъра, като на нещо тяхно, достъпно, разбираемо и в същото време ужасно респектиращо, заради факта, че се чувстват близки на това изкуство. Това според мен е една голяма награда не само за фестивала, но и за българския театър. Това е, което откривам всеки ден и то е много обнадеждаващо. Говори за едни високи изисквания и ние трябва да внимаваме, да държим нивото, да завишаваме критериите си, за да отговорим на тази предразположеност на младото поколение. Младите възприемат театъра като разговор очи в очи и мисля, че това е кодът за устойчивия и бъдещ живот на театъра.

- Как изглежда българският театър на фона на чуждите продукции?

- Българските спектакли имат едно преимущество във Варна. Идват спектаклите на сезона, които вече са получили своите аплодисменти и има заредено любопитство от страна на варненския зрител. Освен това някакъв патриотизъм се проявява по отношение на родните постановки, без това да пречи на публиката правилно да оценява чуждите спектакли, респектиращия им професионализъм, гледната им точка, но това пак се дължи на младите хора. Не искам да обиждам по-зрялото поколение, но младите са толкова отворени и мисля, че може да се смени съотношението родни и чужди спектакли. Но зависи и от финансовите възможности, защото всичко, което съдържа много висок професионализъм, струва много скъпо.

- Има ли нещо, за което мечтаете повече от 20 години, но още не сте успели да го постигнете?

- Първо с Николай Йорданов направихме този фестивал международен и то в истинския смисъл на думата. След това усилието беше насочено да бъдем признати, да бъдем интересни, да станем търсени. При мен продължава мечтата да станем богати, за да можем да си позволяваме всичко - това е формулата. Иначе имаме признателността на варненската публика, разбирането, гостоприемството на града, на общинското ръководство. Не съм маниак, за да мечтая всички да имат съвсем специално отношение към нас, но фактът си е факт - варненският форум е единственият наистина международен театрален фестивал у нас.



Разговаря Зорница Кънчева за бюлетин на МТФ "Варненско лято