На 28 март се навършват 139 години от рождението на Димчо Дебелянов – поетът, който превърна тъгата в нежност, а самотата – в тихо човешко признание.

Роден през 1887 г. в Копривщица, той израства в семейство, белязано от ранна загуба. Смъртта на бащата оставя дълбок отпечатък в душата му и сякаш предопределя онзи особен вътрешен свят, в който болката не крещи, а мълчи. По-късно именно това мълчание ще се превърне в най-силния глас на неговата поезия.

Дебелянов е част от поколението на символистите, но остава различен – по-близък, по-човешки, по-земен. В стиховете му няма студена отвлеченост, а топлина и ранимост. Темата за дома – като убежище и последна утеха – преминава през цялото му творчество.

През 1912 г. този копнеж по родното и по изгубената близост, любовта към майка му, ражда едно от най-съкровените стихотворения в българската литература – „Да се завърнеш в бащината къща“:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни…

В тези редове сякаш се събира целият му свят – умората от живота, нуждата от прошка и жаждата за покой.

Житейските несгоди не го подминават. Принуден да води скромен живот, той работи като чиновник, включително и като докладчик във Върховната сметна палата – работа, от която постоянно бяга, защото не съответства на неговата чувствителност и вътрешен свят.

През 1916 г., по време на Първата световна война, Димчо Дебелянов заминава на фронта. В онези последни дни, сякаш предусетил съдбата си, той не спира да пише. Освен „Сиротна песен“, създава и „Един убит“ – творби, в които войната не е героична, а дълбоко човешка и трагична.

СИРОТНА ПЕСЕН

Ако загина на война,

жал никого не ще попари –

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби –

приневолен живя сирака

и за утеха може би

смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Съдбата на тези две стихотворения е почти толкова драматична, колкото и животът на техния автор. На 2 октомври 1916 г., на левия бряг на река Струма, между Серес и Демир Хисар, като командир на рота Дебелянов загива в сражение с англо-френски части. Свидетели разказват как в разгара на боя той внезапно вдига ръце, изпуска оръжието си и се свлича на земята, опитвайки се напразно да разкопчае дрехата си, притиснал раната си.

На следващия ден поетът е погребан в двора на църквата „Благовещение“ в Демир Хисар.

Историята обаче не свършва дотук. Четири години по-късно, при почистване на военния шинел на поручик Тома Томов, в маншета са открити две малки листчета със стихове. Тогава офицерът си спомня, че в утрото преди последната битка Дебелянов му ги е поверил с молбата, ако загине, да бъдат предадени на Димитър Подвързачов.

Тази почти забравена история излиза наяве десетилетия по-късно, едва през 2010 г., когато е разказана от наследници и изследователи на литературното му дело.

Днес, повече от век по-късно, поезията на Димчо Дебелянов остава удивително жива. В нея има онази „светла тъга“, която не тежи, а утешава. Тя не ни отдалечава, а ни връща – към корена, към спомена, към самите нас.

И може би именно затова продължаваме да се връщаме към него – както към бащина къща. Тихо. Със сведена глава. И с надеждата, че там някъде още ни чака светлина.