Над 100 години след рухването на Османската империя и 70 след краха на колониалните империи на някога великите европейски сили играта на грамадната шахматна дъска, наречена Близък изток, е като че ли по-сложна и по-объркваща от всякога.

Историята - толкова мудна във времената на империите - ускорява ход във времената на размирие. Фигурите по дъската се разместват толкова бързо, че е почти невъзможно да ги проследим и оценим в реално време.

Някои наблюдатели на събитията във и около Сирия може би ще се ще се изкушат да нарекат изтичащата седмица "знаменателна".

Ако не заради Конституционния комитет, започнал работа в сряда под егидата на ООН в Женева, то заради гибелта на джихадисткия лидер Абу Бакр ал Багдади при операцията на американските командоси в Идлиб три дни по-рано.

Но едва ли някой вярва, че кончината на ал Багдади ще спре „Ислямска държава“. Нито че разговорите за бъдещата сирийска конституция ще спрат Башар Асад и бунтовниците да се избиват помежду си.

Асад даде ясно да се разбере, че унищожаването на последния им бастион в Идлиб, на северозапад, остава приоритет след 4 месеца ожесточени бомбардировки през пролетта и лятото.

А ситуацията в Североизтока също не е спокойна, въпреки споразумението между Ердоган и Путин в Сочи от 22-ри октомври. Схватките от последните дни между протурските бунтовници и войските на Асад край Рас ал Айн изглеждат най-малкия проблем, след като вчера руснаци и турци започнаха да патрулират заедно, за да гарантират мира по турско-сирийската граница.

„Вижда се, че в момента спорът е за няколко километра (край Рас ал Аин). Вижда се също така, че без руска подкрепа, армията на режима ще бъде смазана от турците. Така че можем да предположим, че ако Русия не предприеме някакви мерки за ескалация, тези сблъсъци ще стихнат. Може и да продължат, но не мащабно и едва ли ще прераснат в нещо драматично“, отбелязва Тома Пиере от Института за изследване на арабския и ислямския свят в Екс ан Прованс (IREMAM).

Голямата неизвестна, която впрочем няма да бъде разкрита в Женева - е как кюрдите ще преодолеят различията си с Асад относно бъдещото устройство на Сирия.

Сирийските демократични сили - доминираната от кюрдите коалиция - се съгласи да допусне сирийската армия в Кобане и Хасака, за да ги защити от турската офанзива, но отхвърли призива на Дамаск да се саморапусне и влее силите си в държавния апарат.

При условие, че Доналд Тръмп изостави кюрдите, с амбициите им за самостоятелност е свършено, смятат анализатори.

„Особено след като и Дамаск, и Анкара, и Москва имат мотиви да премахнат Сирийските демократични сили и свързаната с нея автономна администрация, която - в по-голямата си част - е вече вън от зоната под американска закрила“, посочва Сам Хелър от Международната кризисна група.

„Разбира се, те могат да се съпротивляват и да отказват да изпълнят договореното, но ако продължат да отказват, Русия ще позволи на Турция да се справи с тях. Кюрдите нямат избор и добре съзнават това“, коментира от своя страна Фабрис Баланш от Лионския университет.

Всичко това е така, ако Вашингтон наистина се е отказал от кюрдите, но сигналите, които дава, съвсем не са еднозначни, сочи Тома Пиере:

„Не знаем какви са намеренията на Съединените щати. Техни войски все още оперират в кюрдските райони до границата с Ирак, но и в арабските в Дейр аз Зур. Ако останат по на север, те могат да подкрепят автономна кюрдска администрация. Ако се задържат в нефтодобивните райони на юг, тогава може би ще трябва да преустроят местната администрация, да я направят по-“арабска“.

Според Сам Хелър от МКГ американците намалиха чувствително военното си присъствие в Сирия, но все още не са се отказали от целите си -- да се справят с „Ислямска държава“, да изгонят иранците и да предизвикат някаква промяна в политическото устройство на Сирия.

„Трудно е да си представим как тези цели ще бъдат изпълнени. Със сигурност не бе ясно по-рано, а още повече сега, когато американците държат много по-малко козове.

Изглежда сякаш самите служители, натоварени със задачата да формулират и изпълняват американската политика по отношение на Сирия, импровизират докато се опитват да превърнат изявленията на президента в Туитър и пред медиите в работеща политика“, отбелязва на свой ред Хелър.

От търканията между Асад и Ердоган, от една страна, и между Асад и кюрдите, от друга, може да се възползва „Ислямска държава“.

Броени дни след като загуби „халифа“ си, „Халифатът“ обяви, че си е избрал нов водач, който ще командва над 14 хиляди бойци, пръснали се из пустините на Източна Сирия и съседен Ирак.

Силата на групировката е в децентрализираната ѝ организация, обяснява Фабрис Баланш:

„Във всеки отделен район, където Даеш действа, има по един малък Ал Багдади, който ръководи местните терористи. Самият Ал Багдади бе просто символична фигура. Това, което правеше през последната си година, бе да праща послания към привържениците си по света, но нищо повече“.

Условията, в които Даеш възникна преди години, са същите днес, ако не и по-лоши, сочи френският експерт:

„Северен Ирак днес е под шиитска окупация. Същото е положението в Източна Сирия - досега местните търсиха „Ислямска държава“, когато бяха недоволни от кюрдите, а сега ще се обърнат към „Ислямска държава“, защото са недоволни от режима“.

Размириците, които обхванаха Багдад и южните му провинции миналия месец, едва ли ще доведат до засилване на иракската държава и на изгледите да възстанови опустошените във войната територии, в които „Ислямска държава“ е все още силна.

„Твърде рано е да мислим за такъв изход от кризата в Ирак. Исканията на демонстрантите като че ли са против почти всички политически сили в действащата система. Трудно е да си представим изосновна промяна в системата да се случи без безредици и насилие. Трудно ми е да си представя как тези събития ще се отразят на „Ислямска държава“, казва Сам Хелър.

И все пак, на джихадистите им трябва време, за да се възстановят от погрома, който претърпяха през 2017-та година, сочи Тома Пиере:

„Стратегията на „Ислямска държава“ е дългосрочна. Тя трябва да възстанови организационните си мрежи, човешките си ресурси. Така че на първо време ще се придържа към партизанска тактика. Ще разширява операциите си постепенно, но това ще отнеме доста време.

Ще мирува ли още дълго „Ислямска държава“? Ще се примирят ли кюрдите със загубите си? Ще останат ли американците още дълго в Сирия?

След всички усложнения, предизвикани от бежанската вълна през 2015-та година, всички тези въпроси би трябвало да тревожат европейските политици в момента.

Сепнати от турската военна операция, някои от тях се опитаха да тласнат Европа към пряка намеса в сирийските дела. Но инициативата на германския министър на отбраната за разполагане на международни сили източно от Ефрат бе бламирана от германския министър на външните работи. А и наблюдателите са на едно мнение -- инициативата на Анегрет Крамп-Каренбауер миналия месец идва твърде късно. Не европейците, а Башар Асад и Владимир Путин ще пазят кюрдите.

Тома Пиере: „В цяла Европа имаше реакции на симпатии към кюрдите. Политиците искаха да направят нещо по въпроса. Но основното кюрдско население, което беше застрашено от тази операция - хората в Рас ал Аин, вече напусна града. И вече не са в обсега на турската армия.

„Миналата година, когато Доналд Тръмп предупреди европейците, че Съединените щати смятат да напуснат Сирия, Германия отказа да изпрати свои войници. Отказа! Великобритания и Франция пък увеличиха контингентите си, но не с много. Тогава Франция имаше 400 войници в района, а днес има 50. Така че, идеята за мироопазваща сила е добра, но е твърде закъсняла. Днес вече не е реалистична“, отбелязва Баланш, а според Тома Пиере днес „сини каски“ биха били от по-голяма полза в сирийския Северозапад, но: „Те ще бъдат притиснати от режима, защото режимът ще каже, че това е сирийска земя и е негово право да я завземе. По същата причина и Русия няма да допусне разполагане на сини каски. И трето - голяма част от Идлиб е под властта на Хаят Тахрир ал Шам. Тази организация е в черния списък на терористите. Ще бъде наистина трудно сини каски да действат в Идлиб.

И тук, според Сам Хелър, решаващата дума не е на Европа:

„Събитията в Идлиб зависят от договореностите между Турция и Русия. От усета на Москва за това какво би било поносимо за турските й контрагенти“.

В края на август турският президент летя до Москва, за да издейства от Путин прекратяване на последната засега офанзива на режима в Идлиб. Новата, според Тома Пиере, вече е реалност: „Струва ми се, че офанзивата вече е в ход. В планините на Латакия вече се водят боеве. Следващата голяма цел на режима е Марат ал Нуман. Това е голям град, разположен на ключовата магистрала между Хама и Алепо. Твърде вероятно е да стане мишена на режима и руснаците в близките седмици.

Все още е рано за мащабно настъпление на Северозапад -- сирийската армия няма сили за това, преди да се утвърди в кюрдските територии на изток, смята Фабрис Баланш.

„Но след 3 или 6 месеца, когато сирийската армия се укрепи в Североизтока, ще видим силна офанзива в Идлиб. И, разбира се, в Идлиб имаме към 2 и половина милиона души, повечето от които вече са бягали от Асад (пир Алепо и Дамаск) и не искат да живеят под негова власт. Те ще поискат да преминат в Турция, но Турция не ги иска“, изтъква Баланш.

Както сочи Сам Хелър, 9-дневната турска операция миналия месец успя в това да разбие 5-годишното партньорство на Съединените щати с кюрдите. Но Турция остава уязвима срещу нова бежанска вълна. И „Извор на мира“ не намали съществено този проблем пред Ердоган, въпреки ограничените териториални придобивки между сирийските градове Тал Абияд и Рас ал Айн.

Фабрис Баланш: „Това са само 3 хиляди квадратни километра -- недостатъчно да заселиш 1 милион, камо ли 2 милиона души. Освен това трябва да имаме предвид, че това е беден район, с незначителни водни ресурси и без градска инфраструктура -- Тал Абияд имаше 20 хиляди жители, а Рас ал Айн - 40 хиляди. Но вместо кюрдите от някои квартали на тези два града и от селата, които са опразнени днес, е напълно възможно да се настанят 100 хиляди души от Идлиб, включително джихадистки семейства.

50 процента от кюрдите от Африн днес са извън областта. На тяхно място - в собствените им села и къщи - се настаниха араби от Идлиб и околностите на Дамаск. Анкара искаше да стори същото в Кобане и Камишли на Североизток. Но не можа, защото настъплението ѝ беше спряно от Русия със споразумението от 22-ри октомври“.

Тома Пиере: „Турците може би се надяваха да вземат и Тал Рифат и Манбидж - два града с предимно арабско население под кюрдски контрол - с намерението да заселят бежанци там. Особено жителите на Тал Рифат, които го напуснаха при кюрдското настъпление преди 3 години. Това навярно бе една от целите на офанзивата, които не бяха изпълнени“.

Така, след третата си военна операция на сирийска земя от 2016-та година до днес, Турция остава зависима от Русия за сигурността по южните си граници.

Европа показа за пореден път безсилието си, а Америка - че силата без мяра и преценка е нищо. Според Фабрис Баланш краят на американската интервенция в сирийския конфликт е въпрос на време:

„Днес сигурността на американските войски в Източна Сирия вече не е даденост.

Кюрдите са им ядосани, защото бяха предадени от Вашингтон.

Американските войници са лесна мишена за всеки който иска смъртта им - за „Ислямска държава“, за иранските милиции. И предполагам, че ако не се изнесат от Сирия в близките седмици, Русия или Иран ще позволят на терористите да ги атакуват.

А Доналд Тръмп няма да иска американски войници да умират по време на предизборната му кампания.

Приемем ли тези разсъждения за верни, американците скоро ще отстъпят на Асад ключовите в икономическо и политическо отношение петролни ресурси в Дейр аз Зур.

Досега Дамаск бе зависим от танкерите, пращани от Иран - като този, който бе задържан за известно време в Гибралтар това лято. Но когато сирийската армия овладее тези ресурси, режимът ще стане по-независим и по-силен“, отбелязва Баланш.

А това означава, че в обозримо бъдеще ще трябва да разчитаме не на друг, а на Асад, да се бори с „Ислямска държава“. В това поне, смята Сам Хелър, можем да разчитаме на него:

„Сирийското правителство начело с Башар Асад със сигурност държи твърдо на Източна Сирия и на това да смаже „Ислямска държава“.

Дамаск има сериозен опит в контролирането на територии и население, включително и с отвратителни способи. И може да използва същите способи, за да изкорени джихадистите. Дамаск обаче няма техническите способности на американската коалиция.

От тази гледна точка, борбата на Асад с „Ислямска държава“ няма да е лесна.