Симеон Дянков подаде оставка. Не вярвам на някого да му е мъчно за него, освен на някои членове на политическия му кабинет, които ще трябва да си търсят работа. Не вярвам да си намерят. Поне няма да е с тези екстри, на които бяха свикнали.

Иначе оставката е напълно логична, макар да е леко закъсняла. И вероятно няма да е достатъчна. Както написах още в неделя, макар че не е прилично да се хваля, но защо пък не – „това, което е във възможностите на правителството, а биха се и подобрили шансовете му да получи време, за да реагира, са уволнения на ключови министри. Оставката на председателката на ДКЕВР, назначена преди три дни, е факт, но това вече не е достатъчно. Сега нищо по-малко от уволнение на икономическия или на финансовия министър няма да свърши работа. А най-добре и на двамата”.

Така че засега е свършена само една малка част от работата.

Надушилата кръв опозиция, както и някои прилежащи й социологически и други организации, въодушевени от народния бунт, търчат из държавата с променени физиономии и дружно викат, че е време за избори.

Те също не разбират за какво става дума, а за да разберат, трябва да бъдат командировани на площада в Пловдив и да видят как хората късат портрета на любимия им Станишев. И на любимата им Кунева. Вярно, че късат и портрета на Бойко Борисов. Но това носи коренно различно послание от паролата „Бойко си отива, ние се връщаме”.

Тези, които си мислят, че Борисов е свършен, са откъснали неизвестен брой месеци от календара и си мислят, че времето е отлетяло и пак ще се блажи. Но е рано.

Рано е да се радват и комунистите, и депесарите, и всички останали.

Твърдението, че управлението на ГЕРБ е най-лошото нещо, което се е случвало на България въобще и изобщо, е лично трагично усещане, отчасти успешно представяно като обществено от хора с добри медийни позиции.

Стига е само да си спомним как преди петнайсетина години нямаше хляб по магазините и ще е разберем кое къде е.

Истината е, че все още съдбата на Бойко Борисов в голяма степен си е в неговите собствени ръце. Беше време, когато беше изцяло в негови ръце, но това време беше аристократично проиграно.

Бойко Борисов все още има много ресурси и все още може да спре часовника. Най-малкото има още един вицепремиер, който може да уволни, може да изгони ЧЕЗ или някоя друга фирма, а може – и трябва – да напомни на хората, че ЕРП-тата ги продаде правителството на НДСВ с мандата на ДПС, че зелената енергия беше въведена от Станишев, че всички вкупом преди него са кусали от тази паница, наречена енергетика и сега пак се облизват.

Може и да натисне монополите – банки, петролни дружества и други подобни, да се разделят с част от печалбите си предизборно. Достатъчно са се напечелили досега, иде и техният ред да помогнат в масрафа. Иначе може да се стигне до национализация – ама наистина, а не само плакатно.

Може и – ама това не е за вярване и не може да стане толкова лесно и бързо – да започне реална демонополизация на икономиката, създаване на условия за конкуренция, насърчаване на почтеността и на кадърните. Може да натисне олигархията да откъсне залък и за хората, които наистина изнемогват.

В същото време – и това е факт – печалбите на банките растат, лъскавите офиси се множат, шефове и шефчета си купуват костюми и аспиринчета срещу махмурлук от „Дъмпъл”-а и ей такива работи.

Има много какво да се направи, въпросът е дали има желание.

Залогът е властта.