Концертът им е днес, 16 октомври, от 19 ч. в Градската художествена галерия във Варна.
Милен Кукошаров за Das Weltschmerz DueTT, Пиацола, Сати и „Всемирната скръб“, с него разговаря Нина Локмаджиева.
Защо избрахте Пиацола и Сати за основа на вашите импровизации в този проект и как тези двама толкова различни по стил композитори се срещнаха при вас? Сати е едно от лицата на авангардизма от началото на ХХ век, Пиацола – аржентинецът, който пренаписа тангото в средата на века. И защо нарекохте така своето дуо, с тази "Всемирна скръб" (Weltschmerz)?
Честно казано, никога не се бях замислял, но сега вие ме навеждате на мисълта, че дори музиката на Сати и на Пиацола изглежда не са чак толкова далечни. Аз намирам много общи елементи и наистина общо трептене даже, с изключение на тази част, че Пиацола, разбира се, като аржентинска танго музика е по-страстна и много по-емоционална като заряд. Но в момента това ми звучи като много интересен паралел.
Защо импровизираме върху тази музика? Защото тя е тонално удобно конструирана, за да може върху нея да се надгражда. Особено музиката на Сати, която вие наричате авангардизъм и това е така за времето си.
Стравински казва, че това е свежият полъх във френската музика. Трябва да отбележим, че по това време имаме Равел и Дебюси. Неговата музика е на пръв поглед опростена. Моят приятел композиторът Румен Бояджиев, с когото се чуваме, казва, че това е монохромна музика. До известна степен е прав и може би точно това дава някакво поле за по-големи импровизации и разработки.
Как стои всичко това в контекста на вашата „Всемирна скръб“?
Вижте, заглавието „Всемирна скръб“ (Das Weltschmerz DueTT) е идея на Еко. С огромно съжаление, преди време, когато създавахме нашия дует, това име звучеше доста по-иронично, отколкото сега. Аз мисля, че сега същинското значение на Weltschmerz най-вече важи може би за днешното време.
Иначе, нашата отправна точка, кръщавайки така дуета ни, беше, че това е някакъв наш подслон от всички неща, с които се занимаваме всеки поотделно. Така ние създаваме някакъв наш свят, в който можем да свирим, да дадем някакво проявление на изкуството, на нашето отношение, на нашата близост. Поначало това беше по-скоро иронично, но виждам, че май се превръща в реалност, за съжаление.
А какво е посланието пък на албума ви "Consequences"? Какви са последиците, за които става дума?
Отново идея на Еко. Но това е много точно заглавие на албума в развитието на нашата музика. Името "Последици" (Consequences) идва от това, как започнахме много опипом да свирим разни неща – правихме опити със Сати в “Хамбара”, едно популярно бохемско място в София. Появи се продуцентът Марио Кръстев, записахме първия албум - Сати. После дойде решението за втория албем. Всичко е последица от някакви решения и търсения. За мен лично заглавието е много силно, защото мога да кажа, че аз, въпреки че имам класическо образование, съм известен предимно като джазов музикант. Когато започнахме тези експерименти върху Сати с Еко, това събуди отново интереса ми към класическата музика, която бях оставил настрана за дълги години. След този албум по Сати започнах да правя композиционни опити в класическата музика, и вече имам натрупани неща камерна и клавирна музика, и симфонична. Това показва, че "Последиците" е много силна дума за мен.
Да надникнем в процеса на музицирането ви с Еко - докъде свободата и къде преминават границите?
Между двама приятели и близки хора е много трудно да се говори за граници. Ние нямаме граници, Докъдето може талантът на човека да стигне, ние бихме се възползвали. Въпросът е докъде стига нашият талант, ние нямаме други граници. Не правим комерсиална музика, в която да се съобразяваме с публика и т.н., което е прекрасно и чисто творчески нямаме граници. Ако някой може да измисли някоя страшно интересна дори идиотщина, понеже нашата музика по принцип е изпълнена със сарказъм и ирония, тези неща постоянно се срещат със сериозното при нас - това става по естествен начин. А пък творческият процес е понякога чисто занаятчийски - събираме се на репетиции, както сега репетираме за фестивала във Варна. Това си е някаква нужда - процесът е по-скоро самостоятелен и после се събираме да сглобим нещата.
Какво е преживяването за вас, когато свирите в камерната атмосфера на Художествената галерия във Варна, в сравнение с клубна среда?
За наше най-голямо щастие ние като че ли започнахме да се чувстваме много по-удобно в концертна среда. Това е последното ни откритие. Имахме силен концерт на Аполония. Не мога да определя защо, но се надявам, че и във Варна ще бъде така. Силно се надявам, защото залата в Галерията, според мен, има страхотен звук за нашия формат – само с пиано и контрабас. Добре резонира. За други проекти озвучаването е по-трудно, но за нашия формат е много приятно.
Като пианист, как носите едновременно мелодичната и ритмичната основа във вашия дуетен формат, без барабанист?
Този въпрос много ми харесва, защото е наистина много вътрешноведомствен, професионален, бих казал. Това за мен е голяма тема.
Изисква много голяма концентрация и непрекъсната преценка на ситуацията.
Аз съм човек на момента, импровизатор и общо взето се гордея с това, но е много трудно - къде можеш да оставиш въздух, как басът да те подкрепи, така че да задържим някакъв ритъм, някаква пулсация – при мен това е решаващо. Всеки път е вълнуващо точно заради това. Пианото в случая трябва постоянно да изобретява модели, граничещи понякога с нови композиции, за да може да поддържаме някаква пулсация или да проследяваме някаква мелодична линия. Разбира се, и Еко дава своята дан, но все пак пианото е инструментът в случая, който трябва да поддържа тази среда и интонационно, и ритмически. Много е отговорно и всеки път - предизвикателно. На мен това ми харесва.
Приемате ли, че това е най-големият музикантски риск, който сте поели?
Чак толкова не бих казалЗа мен музиката е постоянен риск, особено когато става дума за импровизации. Аз съм рисков музикант, винаги съм бил и обичам това нещо. Рискът съдържа и провала в себе си. Някой път човек е недоволен. Не съм единствен, разбира се, нито съм гениален. Особено сред джазмените има много такива примери. Хърби Хенкок например - гениален джазмен, но също много рисков музикант Според мен, импровизацията съдържа това гмуркане в тъмното, без човек да е подсигурен. И това е хубаво, красиво е.
Какво Ви предстои в творчески план?
Аз съм много щастлив да отбележа, че варненската публика ме познава, дори бих казал повече, отколкото в родния ми град Пловдив. Тези, които ме познават творчески, следят работата ми, което е голям комплимент за мен.
Работя доста и в театъра. В момента имам течащи репетиционни процеси.
Едното представление е в Театър “Възраждане”, където ще правим страхотната пиеса “Иванов” по Чехов с режисьор Стилиян Петров и сценограф Никола Тороманов. Другото, което започна миналата седмица, е в Театър “Зад канала”, отново с Никола Тороманов и Свила Величкова.
Представлението се казва „Сън в зимна нощ“ по текст Александър Секулов.
Надявам се, че предстои много интересен процес. Много се радвам, че срещнах толкова единомислещи хора.