Колко време помним героите си и взимаме ли си поука от трагедиите, които отразяваме с дни, когато се случат.

Как живее днес мъжът на 2011 година Стефан Стойчев, който с риск за живота си извади десетки хора от горящ автобус на магистрала „Тракия”.

На 14 юни 2011 година автобус, пътуващ от Бургас за София, се преобръща в движение, пали се и изгаря. Девет от 26 пътници загиват. Край автобуса - ковчег за минути се струпват медицински екипи, пожарникари, полиция.

Преди тях обаче в огъня влиза един обикновен човек. 29-годишният тогава Стефан Стойчев вижда катастрофата и се втурва да помага с малкия си пожарогасител и двете си ръце. Мъжът вади тела до безпаметност и успява да спаси бедстващите.

„Много ме беше стреснало психическото му състояние в началото. Повтаряше ми едно и също. Затова взех решение, че е по-добре да говори пред медиите,” казва майката на Стефан Пенка Бонева. „Първото нещо, което си помислих като майка е, че добре че е жив и здрав. Всичко останало дойде впоследствие.”

„Цял живот сме се старали да го възпитаваме по този начин. Да бъде добър човек, да помага на хората, но никой не си е мислил, че в такава ситуация...”

„Вечерта само каза: ‘Не знам как ще забравя тази грозна гледка,” спомня си съпругата Мария. „Като дойдоха ваши колеги разбрахме, че нашият е направил нещо наистина голямо. Пожарникарите казаха, че ако е влязъл само да помага, без да гаси, е щял да изгори и той.

След като постъпката на Стефан става публично известна, той получава десетки награди за смелостта си, провъзгласен е за мъж на годината и е назначен на работа в община Стара Загора. Приет е без изпит и във Варненския свободен университет.

Но година и половина след героизма, Стефан отново е без работа. „Единственото ми затруднение е, че все зимата оставам без работа. Друго няма голяма разлика в живота ми.”

„Кметът ми предложи работата, благодаря му но разходите бяха повече от приходите.”

„22 работни дни - 20 лева - 440 - а той взима 320. Те само за него не стигат, аз съм безработна, имаме дете. Разходите са по-големи от приходите в общината. И затова преценихме...,” казва Мария, която е шивачка по образование, но не иска да работи по специалността си: „Там работиш просто за жълти стотинки, има хора, които работят за здравните осигурвки.”

Въпреки че животът на Стефан и семейството му не е лек, той и съпругата му са притеснени за оцелелите. „Ние пак, добре, ама на пострадалите много тежко им се отрази. Мая от София- 11 операции на главата й правят, Лиляна е много зле. Сашо от Бургас едвам свързва двата края. Тогава, в болницата като ходих, беше обезобразен. 60% инвалидност. Сега лявата му ръка не работи, а е бил заварчик. Тръгнал към София, за да се включи да работи в строежа на метрото. 115 лева пенсия има.”

Освен кошмарните сънища, и наградите напомнят на Стефан, че е направил добро. Не очакваме да чуем, че смелостта на Стефан, спасила няколко човешки живота с риск за неговия собствен, може да провокира негативен коментар. Но - факт. След като станал мъж на годината много хора говорели в стил „че какво от това, че е спасил животи”.

Випреки огорчението и неразбирането, Стефан и Мария продължават напред. Планират да заживеят във Варна, където имат ведомствено жилище, предложения за работа и вече са студенти. Учат във Варненския свободен университет – той, за да стане пожарникар, а тя - юрист.