Интервю на Анита Ангелова с драматурга Яна Борисова и актьора Дарин Ангелов за моноспектакъла „Аз, която те обича“, режисьор Димитър Коцев-Шошо – част от основната програма на Международен театрален фестивал Варненско лято.

Вашият спектакъл поставя въпроси за идентичността, страха и самосъхранението. Доколко според вас човек може да остане верен на себе си, когато обстоятелствата го принудят да се превърне в някой друг?

Яна Борисова: Мисля, че човек никога не се превръща напълно в някой друг. По-скоро обстоятелствата осветяват различни части от него, които до този момент са били скрити. В „Аз, която те обича“ героят сменя самоличността си, за да оцелее, но всъщност пътуването му не е към друг човек, а към самия него. Понякога страхът ни кара да се маскираме, но маската има странното свойство да разкрива истини, които иначе не бихме си позволили да видим. Вярвам, че идентичността не е нещо неподвижно. Тя е процес, движение, постоянно договаряне между това кои сме били, кои сме днес и кои бихме могли да бъдем. В крайни ситуации човек не губи, а по-скоро открива колко голям и противоречив е вътрешният му свят.

Яна, споменавала сте, че когато пишете пиесите си, често виждате конкретни актьори, които биха изиграли създадените от вас персонажи. В случая с „Аз, която те обича“ как се разви този процес?

Яна Борисова: Идеята за пиесата е на Дарин Ангелов. Един ден той дойде при мен и каза: „Искам да ти разкажа нещо, което ми се иска да направим заедно“. След като чух идеята му, не се поколебах нито за миг. В нея имаше едновременно нещо много човешко, много смело и много болезнено. Когато започнахме работа по този текст, много от темите вече ме вълнуваха, но срещата с Дарин им даде конкретно тяло, глас и енергия. Той е от актьорите, които не просто изпълняват роля, а започват разговор с нея. Докато работехме, много от сцените придобиха нови нюанси именно благодарение на неговата чувствителност, чувство за хумор и способност да преминава през различни емоционални състояния без усилие.

Вие не за първи път работите с режисьора Димитър Коцев – Шошо. Как се развива вашият творчески диалог през годините и какво в неговия режисьорски почерк ви провокира като автор?

Яна Борисова: С Шошо сме изградили общо артистично пространство – място, в което идеите могат да бъдат поставяни под съмнение, без да бъдат разрушавани. Той има много рядкото качество да вижда едновременно човешката уязвимост и театралната форма. Това, което ме провокира като автор, е неговото желание винаги да търси скритото в текста. Не илюстрацията на написаното, а неговото сърце. Той задава въпроси, които понякога ме карат да погледна собствените си думи от неочакван ъгъл. И точно в тези разговори между автор и режисьор често се раждат най-интересните решения.

Вие сте сред емблематичните съвременни български драматурзи. Според вас пред какви предизвикателства е изправена българската драматургия днес?

Яна Борисова: Имаме нужда от текстове, които не се страхуват от сложността на света и от противоречията в нас самите. От герои, които не са нито герои, нито злодеи, а хора. Вярвам, че българската драматургия има силата да бъде много съвременна именно когато говори за вечните неща. Темите се променят по-малко, отколкото ни се струва. Променя се само начинът, по който ги преживяваме.

Дарин, ще ни разкажете ли как се роди идеята за моноспектакъла „Аз, която те обича“ и по какъв начин Яна Борисова ви помогна тя да се развие?

Дарин Ангелов: Идеята тръгна от един много прост и много човешки въпрос: какво би направил човек, ако страхът за живота му стане по-силен от всичко останало? Започнах да си представям история за мъж, който се опитва да избяга от войната и постепенно се оказва в ситуация, в която трябва да живее чужд живот. Когато разказах тази идея на Яна, тя веднага видя нещо, което аз още не виждах – че това всъщност не е история за бягството, а за любовта. За любовта като сила, която може да създаде цяла реалност. Тя превърна една ситуация в човешка съдба и даде на героя дълбочина, която сам едва ли бих могъл да измисля.

Вашият герой оцелява, като приема женска самоличност. Какво ви научи този образ за начина, по който обществото възприема мъжествеността и женствеността? И не е ли парадоксално, че в различни исторически и социални ситуации човек може да смята, че ще бъде по-защитен ту като мъж, ту като жена, а днес виждаме, че насилието не подминава никого, независимо от пола?

Дарин Ангелов: Научи ме, че повечето неща, които приемаме за „мъжки“ или „женски“, всъщност са роли, които обществото очаква от нас. Войната изисква от мъжа да бъде безстрашен. Любовта позволява на човека да бъде уязвим. Докато работех върху образа на Бела, започнах много по-силно да се замислям колко тежки са очакванията към мъжете да не показват страх и колко често плащаме висока цена за това. А истината е, че страхът не подбира пол. Нито любовта.

В последните години се появиха множество моноспектакли по българските сцени. Винаги съм смятала, че това е голяма актьорска отговорност и смелост. Защо именно сега решихте да поемете по този път и какво засилва историята на „Аз, което те обича“ именно през тази форма?

Дарин Ангелов: Моноспектакълът е огромно предизвикателство. Няма къде да се скриеш. Няма партньор, който да поеме енергията в даден момент. Всичко зависи от теб. Точно затова дълго време не бях сигурен, че съм готов. Но тази история просто настояваше да бъде разказана така. Тя е изповед. Писмо. Разговор със самия себе си. И формата на моноспектакъла усилва усещането, че зрителят е човекът отсреща, на когото Бела разказва своята тайна.

Бела постепенно започва да вярва в собствената си измислица. Според вас колко лесно е човек да заличи част от себе си, за да оцелее? И има ли момент, в който маската започва да се превръща в истинската личност?

Дарин Ангелов: Мисля, че това се случва на всички ни. Не само на Бела. Всеки човек играе роли – на родител, на партньор, на професионалист, на силен човек. Понякога започваш да играеш нещо от необходимост и след време откриваш, че то вече е част от теб. В случая с Бела границата постепенно изчезва. В началото това е маска за оцеляване, а после се превръща в единствената реалност, в която героят може да живее.

Работите върху история, в която реалност и фантазия непрекъснато се разместват. Имаше ли момент по време на репетициите, в който самият спектакъл ви изненада и тръгна в посока, която никой от вас не е предвиждал?

Дарин Ангелов: Да. Мислехме, че правим история за войната. После си мислехме, че правим история за любовта. А накрая се оказа, че правим история за страха. За онези неща, които хората крият най-дълбоко в себе си. На репетициите непрекъснато откривахме нови пластове и спектакълът сякаш сам ни водеше.

Как успяхте да вплетете присъствието на Цветана Манева, Явор Милушев, Юлиан Вергов, Ана Пападопулу и Даниел Кукушев така, че да обогатят историята, без да нарушат интимността на моноспектакъла?

Дарин Ангелов: За мен беше важно те да не бъдат просто гостуващи лица или гласове. Всеки от тях е като част от вътрешния свят на Бела. Те са спомени и реалност, които отключват най-важните въпроси и най-тежките прозрения. Те разширяват пространството на историята, без да отнемат от самотата на героя ми.