Също като през зимата 2013 г. през лятото на 1906 г. във Варна избухват улични протести, които заразяват цялата страна, пише Дарик. Причините за тях не са сметките за ток или тогавашният кмет, а съществуващото от години напрежение между българи и гърци. В повод то да избие на повърхността се превръща назначеният от Вселенската патриаршия за варненски митрополит Неофит Йоану, който е грък.

Предистория на антигръцките вълнения в България в началото на 20 век е свързана с политиката, която патриаршията и гръцката държава водят спрямо българското население в Македония, опитвайки се да го погърчат. След потушаването на Илинденско-преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда, подпомагана от Турция, се засилва и това довежда до редица изстъпления над мирното българско население в Македония. Тяхната кулминация е през пролетта на 1905 г. На църковния празник Благовещение гръцки чети атакуват село Загоричане и избиват повече от 60 души, сред които жени и деца. След Загоричанското клане във Варна се провежда първи антигръцки митинг, а такива са организирани и в други градове.

Постепенно напрежението утихва и до сблъсъци между българи и гърци във Варна не се стига, но това е само затишие пред буря. По това време населението на морския град е над 37 000 души, от които българите са около 19 000, а гърците – 5 000 души.

През февруари 1906 г. умира варненският митрополит Поликарп. Патриаршията посочва за негов наследник гръцкия духовник Константиний Исаакидис, който дотогава е служил в Македония. Поради тази причина българското правителство обявява, че Константиний няма да бъде допуснат, както няма да бъде допуснат и всеки друг, който преди това служил в Македония.

Назначението на Константиний се проваля, а Патриаршията определя за варненски митрополит Неофит Йоану. Той не е служил в Македония, но въпреки това кандидатурата му въобще не е приета добре. Правителството го предупреждава да не идва във Варна и да напусне България. Неофит Йоану обаче не се вслушва и на 3 юни корабът, с който пътува, приближава варненското пристанище. На него вече се е събрала голяма тълпа, която да му попречи да стъпи на брега. Според местния печат присъстват 7 000 души, което е около 1/5 от населението на Варна. Речи пред множеството държат членове на основаното наскоро дружество „Български родолюбец”, които заявяват, че няма да допуснат на българска земя „един българоненавистник, станал причина за безброй мъки на българите в клетата Македония”. Властта в лицето на окръжния управител Георги Хараламбиев също не разрешава на Неофит да слезе на брега, мотивирайки се, че той в презрението си към България, която смята за турска провинция, не е поискал българска виза. В крайна сметка митрополитът остава на парахода и отплава с него към Румъния.

Българите решават да отпразнуват победата като на едно магаре слагат брада и табелата „Митрополит Гайдури, Неофит ефенди Йоану” и отиват да го развеждат в гръцката махала.

Три седмици по-късно Неофит Йоану отново прави опит да встъпи в длъжност, но отново на пристанището го чакат хиляди варненци. Те започват да го замерват с камъни, когато той се насочва с лодка към брега, и митрополитът е принуден да се върне на кораба.

На 4 юни е пуснат слух, че Неофит за трети път ще се опита да влезе в града и 10 000 варненци заемат позиция на пристанището. Гъркът обаче не се появява, а множеството се отправя към гръцката църква „Свети Никола” и я превзема. Няколко дни по-късно в храма се състои първата литургия на български език.

Случващото се във Варна разпалва антигръцки вълнения в множество градове. Митинги, сблъсъци и превземане на гръцки църкви стават още Пловдив, София, Бургас, Русе, Добрич, Балчик, Каварна, Казанлък, Сливен, Асеновград, Нова Загора, Айтос. Най-тежкият сблъсък е в Поморие, където се водят престрелки между българи и гърци. При тях са убити повече от 10 души, а градът е опожарен.

Следствие на антигръцките вълнение за една година повече от 10 000 гърци се изселват от България. Преброяването на населението във Варна през 1906 г.отчита, че гърците в града вече са около 3500, след като четири години по-рано броят им е възлизал на 5 000 души.

Използваните източници в текста са: www.mitropolia-varna.org, книгата „Антигръцко движение във Варна” на Костадин Костадинов и броеве на в-к „Свободен глас” от 1906 г.