Те са така нареченият Коронавипуск - нашите пораснали деца, подготвящи се да отлетят от училище, всеки в своята си посока. Вероятно те сами си сложиха този етикет в разгара на нахлулата епидемия от коронавирус.

Самоиронизираха се из социалните мрежи и се смееха, героично стъпквайки с положителни емоции онези отрицателните, като: тревожност, страх, разочарование, тъга...

"Разбрах буквално смисъла на онзи израз - за тежестта на короната". Това отговори един дванадесетокласник на въпроса ми: "Как възприемате този прякор на випуска ви, родил се по повод пандемията?" Негова съученичка допълва, че няма проблем с вероятността балът да не се състои:" Роклите, костюмите, бала - това не е толкова важно! На фона на всичко онова, което се случва... Губи си смисъла".

Звучат толкова зряло. Слушам ги и ми е някак тъжно. Едновременно им се възхищавам и ми се иска да ги прегърна. Те са от онези млади хора, които се влагат - в задания, олимпиади, училищни празненства и фестивали, взаимоотношения със съученици и учители... Мислите ми се отвличат към легендите за стари майстори, които вграждали сенки или направо живи хора в строежите си, за да просъществуват. Да, измайстореното било здраво, но съдбата на вградените - печална. И в мен се надига нещо като бунт и потребност да "отрежа пъпната връв". Слушам дъщеря ми, която е част от този випуск: "Да, беше готино - да търсиш рокля, да пробваш... Роклите са цветни, живи, като за купон... След всичко това ще е странно... Сега е безсмислено. Сякаш ни сложиха ограничения в главата. В началото ми беше трудно, но сега някак свикнах. Имах време да тренирам, да...".

Като психолог си казвам: "Аха - рационализация". Като майка - отново у мен е онова желание да прегърна. Като терапевт й връщам, че има способност да вижда цялата картина и плюса в минуса. Тя се усмихва, но аз продължавам да гоня една картина за някакво погребение, кръжаща в главата ми, но нищо не казвам. Продължавам да си говоря с няколкото младежи - зрелостници, които ми се усмихват от екрана на телефона и, които успяват да носят тежестта на короната на разбирането и приемането. Питам ги дали сегашната ситуация им прилича или им напомня на нещо. Един от тях си спомня, че, когато е бил малък, не е могъл да се сбогува с домашния си любимец, защото възрастните са го погребали и са му съобщили впоследствие. Споделя, че му е било тежко и че му е било нужно време, за да се справи с болката. Имаме нужда да кажем "чао" или "сбогом", когато се разделяме. Имаме нужда от ритуали.

Всъщност тези млади хора "преживяват една малка смърт" - приключил е един дълъг период от живота им, свързан с определено място, определени хора и взаимоотношенията с тях, определени права и отговорности, определена роля... Колкото по-отдаден е бил ученикът и колкото повече емоции е вложил в това своеобразно пътуване, по време на този етап от живота си, толкова по-силно е усещането за загуба. В подобни моменти на преход - от едно състояние в друго, ние хората обикновено си служим с възприетите от поколения назад церемонии и ритуали. Те се явяват нашите малки опори в преминаването към новото и непознатото, което винаги е свързано с определени нива на стрес.

Функцията на ритуала е, от една страна, да уравновеси или балансира съотношението между непознатото, новото и свързания с тях стрес, и ясното, предписаното и произтичащото от тях спокойствие. От друга страна, ритуалът вкарва изпълняващите го в определен ритъм, едно полухипнотично състояние и понасяйки се по течението му, те могат да се отпуснат, сякаш следвайки негласната инструкция: "Няма нужда да мислиш кой знае колко. Просто следвай стъпките!".

Не случайно следваме определени стъпки, когато се сблъскаме със смъртта, когато стъпваме в брак, когато се роди дете...

Изпращането в училище, броенето от 1 до 12, обличането в официални рокли и костюми, балът - всички тези ритуални действия, които служат на зрелостниците като фар, сред бурните вълни на промените, сега - при този випуск са неопределени и изгубили функцията си на опорни точки. Много от коронавипуска бързо разбраха, че тук не е времето да се отпускат, стиснаха зъби, загърбиха суетата и поеха руля сами, изпращайки писма дори до министъра. В резултат ги чуха на най-високо ниво, и те, от просто следващи предписания, се превърнаха във фактор, определящ посоката. Съзнавам, че всичко дотук звучи и е твърде емоционално. Но си мисля, че няма как да не е такова, когато има едно умиране, последвано от раждане.

Защото без значение как и колко боли, новото за тези младежи се ражда, проплаква и предстои да расте.

Галина Петрова

Психолог, психотерапевт под супервизия

Студио за психотерапия "Приказка" - Варна