В събота, 28 февруари 1870 година, великият везир на Турската империя Али паша връчва на членовете на смесената българо-гръцка комисия във Високата порта десетилетия очаквания султански ферман, с който се признава правото на българите да имат черква, независима от цариградската патриаршия.

Ферманът е издаден в петък, 27 февруари 1870 г. На цариградската българска колония документът е показан на 1 март, Неделя православна, в дървената църква „Св. Стефан", където се стичат радостно възбудени цариградските българи...пред богомолците се изправя внушителният Иларион Макариополски...Като припомня великия ден 3 април 1860 година, когато от същия амвон беше изхвърлено от богослужението името на цариградския патриарх...Иларион гръмогласно възвестява: "Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите..."

"През 865 г. княз Борис I покръства българите. Само след 5 години той успява да се сдобие и с независима църковна йерархия и на 4 март 870 г. са поставени основите на поместната Българска църква. Неговият син цар Симеон Велики въздига Българската църква в ранг на патриаршия, а през 927 г., при цар Петър I - Константинополската патриаршия официално признава автокефалията и патриаршеско достойнство на Българската православна църква.

През 1018 г. византийският имп. Василий II превзема Охрид, последната крепост на Първата българска държава. Тук е заварен и свален Българският патриарх Давид, с което и самата патриаршеска институция е унищожена. По-голяма част от нейните епархии влизат в новоучредената Охридска архиепископия, а останалите минават към Константинопол. През 1185-1187 г., след успешното въстание на Асеневци, в новата столица Търновград е учредена Търновската архиепископия. По времето на търновския цар Иван Асен II (1218-1241) на църковен събор в гр. Лампсак през 1235 г. - със застъпничеството на Никейския патриарх и съгласието на останалите източни патриаршии - патриаршеският статут на Българската църква е възстановен.

В края на 14 в. българите отново изгубват своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно, ок. 1416 г., настъпва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикцията на Константинополската гръцка патриаршия, на Охридската архиепископия и на Ипекската сръбска патриаршия. През 18 в. са ликвидирани и самостойните Ипекска сръбска патриаршия (1766 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.). Така всички български земи преминават в духовното ведомство на Константинопол. Поробеният български народ е бил представляван пред султана от Вселенския патриарх и смятан за част от рум милета", припомня славната история на нашата църква доц. д-р Христо Темелски, директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия.

Ферманът от 1870 година е подложен на всевъзможни изискания за корекции и прередактиране, непостижими дори за днешната пластична хирургия. Очертават се и лагерите. От една страна са гръцките и сръбските претенции към възникващата „нова" църква на Балканите, а от друга -дипломатическите пируети между Портата, Русия и Австро-Унгария.

Българската православна църква просъществува като Българска екзархия от 27 февруари 1870 г. до 10 май 1953 г. - когато е възобновена Българската патриаршия. След Освобождението от 1878 г. екзархийският диоцез условно се разделя на вътрешен (в свободното ни Княжество България) и външен (нашите български епархии в пределите на Османската империя). Седалището на екзархията обаче остава в Цариград и оттам се ръководи църковният живот в целия екзархийски диоцез, пояснява доц. д-р Христо Темелски.

"От документите, изследванията и спомените за тези години откриваме масово целенасочени действия на гърци и сърби за разделянето на Македония на сфери на влияние. Има нещо болезнено до истеричност в техните претенции за овладяване на територии, в които компактното население е българско. На гръцките и сръбските архиереи, които и сега надигат високо глас, че се нарушава канона, ще припомним, че и тогава те използваха същите аргументи. Особено ги плашеше чл.10 от Фермана, който предвиждаше в македонските епархии да се проведат истилями, т.е. допитване до населението. Две трети от населението ако предпочете една от двете църкви - Екзархията или Патриаршията - се удовлетворяват исканията им.

Какво показаха резултатите от допитването? В Охрид само 139 души, предимно власи, заявят, че остават към Патриаршията, а останалите 22 000 венчила се присъединяват към Екзархията. В Скопие от 8698 къщи 8131 се обявяват за Екзархията, а 567 гръковласи желаят върховенството на Патриаршията", пише главният редактор на списание "България-Македония" и директор на издателство „Свети Климент Охридски"

Месеците от издаването на Фермана на 28 февруари 1870 г. до обявяването на схизмата на 16 септември 1872 г. са наситени с много интриги, с много национален подем, покруса, надежди и разочарования, особено за българите в Македония. За униние и примирение обаче и дума не може да става. Народното единство е онази тайнствена сила, която ги насърчава, окуражава и вдъхновява. Затова и Симеон Радев е категоричен:"Какво следва от всички тези събития? Това, че Македония след четири десетилетия копнежи за българска църква с непрекъснато нарастваща сила съдейства за постигането на тази велика цел... Следователно ония, които твърдят, че Екзархията била създала българи в Македония, са или абсолютно невежи по въпроса, или фалшификатори на историческите събития.

Македония участва наравно с другата част на българския народ в тържествения акт за обявяване на българската независима църква на 11 май 1872 г. от екзарх Антим I, заобиколен от шестима владици, трима от които македонски българи: Панарет Пловдивски - от с.Пътеле, Леринско.Избран за софийски митрополит. Панарет Зографски от Галичник и Генадий Велешки от Охрид. Следователно, извършен пред хилядното множество българи в Цариград, този акт е еднакво дело на българския север и на българския юг." (Симеон Радев, „Македония и българското Възраждане през XIX век, Скопие, 1942 г.)

През 1912 г. в Македония има 1373 екзархийски училища с 2266 учители и 78 854 ученици.

Моментът е не само вдъхновяващ, но е и силно драматичен, защото е неизбежно обявяването на схизмата. Това налага Екзархът да прояви твърдост и кураж и да продължи да изпълнява пастирските си обязаности. В този момент се извисява един глас, високо и отривисто. Това е Тодор Кусев от Прилеп, бъдещият митрополит Методи Кусевич, който се обръща към Екзарха с думите: "Очите на целия български народ са умолително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата църква. От Вас се чака да избришите горките народни сълзи. Вие сте, що ке утешите, смекчите и изведете на добро пасище отруднелото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без народност и пастири стадо Христово - българският народ."(в."Право" 27 юни 1872 г.).

По повод издаването на фермана Петко Р. Славейков написва стихотворението "Честит ден", което отпечатва като притурка на излизащия в Цариград в-к "Македония".

"Ден тържествен! Празник всенароден!

Тържествувай българский народ!

Ти черковно вече си свободен,

Свободен си, на царский живот".