Статията е публикувана в Свободна Европа, а нейн автор е Надежда Цекулова. Надежда Цекулова е завършила е журналистика в Софийски университет, дълги години работи като журналист с интереси в сферата на здравеопазването, социалната политика и човешките права. Основна част от професионалния ѝ път преминава в програма „Хоризонт“ на Българското национално радио. Има активна дейност за подобряване достъпа до здравеопазване на уязвими групи с фокус върху детското и майчиното здраве. В момента е директор програма „Кампании и комуникации“ в Български хелзинкски комитет.

Митко е 16-годишен, с диагноза аутизъм. Той е един от героите на журналистката от Би Би Си Кейт Блюет в последния ѝ филм за българската система за грижа.

Митко мечтае да се махне от Центъра за настаняване от семеен тип (ЦНСТ), в който живее, защото там всички деца са малки и увредени, и той няма с кого да общува. Не ходи на училище. Понякога е гневен и блъска по стената с камък. Или бие децата. Дори посяга на възпитателката. Понякога седи сам в празната си стая, клати се на леглото и си пее, защото това го успокоява. Липсва му майка му, но тя е в Харманли, а той – в малко селце в Североизточна България – и тя няма пари да отиде да го види.

Началото на реформата в системата за грижа за деца е сварило Митко на шест. През 2010 г. след силен международен натиск е разработена Национална стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България“.

Към онзи момент в институции живеят над 7500 деца. Документът поставя ясни основи на подхода за извеждането им: приоритетно създаване на услуги, подкрепящи биологичното семейство; следващи стъпки, придържащи се към осигуряването на семейна среда (при близки или в приемно семейство), неразделяне на братя и сестри и гарантиране на връзка с родителите; извеждане на деца само след съставяне на индивидуален план; настаняване в резидентни услуги (каквито са центровете за настаняване от семеен тип) в краен случай и само до намиране на по-благоприятно решение.

Според така разписаната визия първи в семействата трябва да бъдат настанени децата с увреждания и децата от 0 до 3 години, тъй като са най-уязвими при отглеждане в институции.

Осем години и 260 млн евро по-късно, през 2018 г., около 3600-3700 деца растат в резидентна услуга, а не в семейна среда. Близо 1500 от тях са с увреждания. За сравнение, настанените при приемни родители деца с увреждане са под 180.

Равносметката е тъжна. Още по-тъжна е обаче пълната липса на изненада от нея. Въпреки че вниманието на Би Би Си стана повод всички да се взрем по-внимателно в недъзите на процеса по деинституционализация, за работещите в сферата филмът не съобщава нищо ново.

2012. Годината на първия вестоносец

Само две години след старта на реформата в свое становище Националната мрежа за децата (НМД) алармира, че приемната грижа не се развива достатъчно, администрацията се раздува ненужно, а в някои от пилотно разкритите центрове за настаняване от семеен тип 9-10 деца с увреждания се отглеждат от един-единствен възпитател.

Създават се „реални опасности от замяна на големия тип институции с по-малки“, подчертава НМД през пролетта на 2012 г.

След още две години, през 2014 г., доклад на Българския хелзинкски комитет (БХК) обръща внимание на тенденцията новите „услуги“ да се разкриват в дворовете на старите, големи домове за деца, често в малки населени места и изолирани от външния свят.

Документът алармира също, че деца с множество заболявания и тежки увреждания се местят от дом за медико-социални грижи в ЦНСТ „без да e взета под внимание липсата на гарантиран синхрон между новата социална услуга и 24-часова специализирана здравна помощ и осигуряване на медицинско наблюдение“.

2015. Да отчетем един проект

2015 г. е важна година, поради изтичане на програмния период – България трябва да отчете пред Европейската комисия какво е свършила с предоставените (по данни на УНИЦЕФ) 100 млн. евро по проектите за деинституционализация.

Фондация "Лумос" публикува доклад, в който анализира развитието на деца, преместени от големи институции в център от семеен тип. Изводите сочат, че макар да има известно подобрение във физическото състояние и уменията им, поставените в началото на реформата цели са много далеч от постигане – липса на терапия, изолация и обездвижване лишават децата с увреждания от всякакъв шанс за интеграция, или дори контакт с общността извън дома.

Проектите обаче са формално изпълнени, макар и в последния момент: в последните два месеца на годината са отворени цели 36 нови ЦНСТ. В същата година се провежда първият национален протест на хора с увреждания и техните близки, които настояват за реални услуги и подкрепа в общността.

2016. Правителството не е доволно

През 2016 г. Министерският съвет актуализира плана за действие по Стратегията за деинституционализация от 2010. Документът стъпва на постигнатите резултати и признава, че услугите за подкрепа в семейна среда не са достатъчни, а животът на децата с увреждания остава непроменен.

Поставен е и проблемът на младежите с увреждания, които с навършване на пълнолетие губят малкото услуги, до които имат достъп. Изследване на Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца към Новия български университет допълва картината година по-късно, опитвайки се да прогнозира бъдещето: „За децата и младежите с увреждания от ЦНСТ и защитени жилища сякаш няма никаква перспектива, различна от преместване в друга услуга или дом за възрастни.“

Липсата на перспектива обаче изглежда като по-малкото зло, след като 2018 г. започва с разкритие за системно насилие в ЦНСТ за деца и младежи с увреждания в Габрово, станал известен като дом „Хризантема“. Прокуратурата приключва разследването на случая с констатацията, че няма доказателства за насилие над деца. Мониторинг на БХК в същия период в центрове от семеен тип обаче открива „примери за почти 24-часова физическа фиксация, медикаментозна имобилизация и изолация без наблюдение“.

2019. Годината, която отвори цяла пропаст

Ноември 2019 г. е месецът, в който вицепремиерът Томислав Дончев определи деинституционализацията като един от най-чистите примери за провеждане на реформа в България - според високите световни стандарти с оценка на нуждите и с адекватно планиране. А след това Би Би Си излъчи филм за „Забравените деца на България“...

Но голямата пропаст между реалност и представи за нея зейна още по-рано. Например, когато хиляди излязоха на протест срещу Националната стратегия за детето, без да са я чели. Когато депутат поиска неправителственият сектор да бъде отстранен от предоставянето на социални услуги, без ни най-малко да е наясно какво може да предложи държавата в замяна; пък и без да го интересува. Когато Европейската комисия беше дадена на съд, заради това, че години наред е давала пари за строеж на „центрове“, без да провери какво се случва с хората в тях.

2019 беше и годината, в която една американска организация и една английска журналистка дойдоха, за да ни посочат с пръст здрави деца, настанени сред тежко увредени и оставени без никакъв контакт със средата им и биологичното семейство; болни деца, лишени от медицинско наблюдение и каквато и да било терапия; измъчени възпитателки, обгрижващи сами по 10-12 деца и младежи с увреждания без обучение, без подкрепа от специалисти и срещу минимална заплата. И да ни кажат „Това ли са ви новите услуги? Ами, провалили сте се“.

А по пътя към този провал са изхарчени най-малко 260 млн евро финансиране от ЕС и Световната банка.

Обидно и болезнено е да признаем, че през цялото време сме знаели какво точно става. Наличието и на позитивни примери не е повод за гордост, нито пък е достатъчно за отмиване на срама и гузната съвест, защото изоставените, забравените, „складираните“ (по израза на Кейт Блюет) все още се измерват в хиляди.

А защо стана така – вероятно, защото всички ние, като общество, създало съответстващите на възможностите и представите му институции – толкова си можем*.

* Изразът „те толкова си могат“ доби популярност, след като през 2007 г., след филма за дома в с. Могилино, тогавашният социален министър Емилия Масларова го употреби по адрес на децата с увреждания.