Един диктатор е мъртъв. Гражданите на една страна може би са готови да се откажат от поставената под съмнение и икономически катастрофалната идеология на комунизма. Това пише в коментар за Си Ен Ен Джон Мактерън, журналист и бивш автор на речите на британския премиер Тони Блеър.

Наистина ли е момент за радост? Не и за левите. За тях смъртта на Фидел Кастро е повод за тъга. Вземете за пример Джереми Корбин, лидер на британската Лейбъристка партия, който каза: „Смъртта на Фидел Кастро бележи края на една от големите фигури на модерната история, националната независимост и социализма на 20-ти век.”

В интерес на истината единствената точна част в това изявление е последната. Кастро е бележка под линията в световната история, човек който превръща страната си в подчинена – на себе си и на Съветския съюз, далеч от независимостта. Той категорично показа как в продължение на пет десетилетия социалистическата икономика е добра само в едно нещо – докарване до крайна мизерия на една цяла нация.

Почит на Кастро отдадоха обичайните заподозрени – президентите: на Венецуела Николас Мадура, на Боливия Е во Моралес, а Корея и Еквадор изразиха благодарности.

Какво обяснява жалките апологеми на един брутален диктатор – човек, екзекутирал хиляди кубинци?

Първо – инстинктивен анти-американизъм. За повечето леви важи правилото „врагът на моя враг е мой приятел”. Със заклетия враг на САЩ Фидел е станало това, което той е трябвало да направи. Без никаква ирония кубинският лидер може да бъде похвален за дълголетието си и това, че успя да надиграе толкова много американски президенти, без да се налага на премисля избора, който е направил, спазвайки дългогодишното си правило.

Второ – виждането, че целта оправдава средствата. Здравната и образователната системи на Куба се нуждаят от помощ, защото техния успех нарушава човешките права, на което „Амнести интернешълнъл” и други организации обръщат внимание от дълги години. Светът действително изобилства от примери за страни, които успяват да съчетаят върхови постижения в областта на здравеопазването и образованието с демокрацията. Всъщност, преди революцията Куба имаше значително по-нисък процент на детската смъртност, отколкото останалата част на Латинска Америка.

Това не би трябвало да изненада никого. Куба е сравнително заможна страна със среден доход, сравним с този на южните щати на САЩ. Ще бъде трудно на комунизма и държавните предприятия да унищожат просперитета на Куба.

Все пак нито една от тези позиции не обяснява напълно защо Фидел Кастро има толкова много поддръжници в ляво.

Третата и най-тревожна причина за тази подкрепа е фетишът на левите към насилие. Революциите и диктатурите са брутални и насилствени. За апологетите на Кастро това не са само злощастни и достойни за съжаление странични продукти на промяната, те са съществената част от неговия призив. Военната униформа и култът към Че Гевара са двата аспекта на това.

Има нещо атавистично в любовта на левите към Куба, което е несъмнено свързано с усещането, че насилственото сваляне е по-лесен път към победата от необходимостта от спечелването на сърцата и умовете при демократичен избор.

Смъртта на Кастро трябва да бъде смърт на всяка вяра в социализма като различна и полезна форма на икономическа организация. Вместо да се използва възможността да бъде почетен като „шампион на социалната справедливост”. Това не би трябвало да повдигне много въпроси от ляво, трябва да е повод за срам.