Доналд Тръмп беше избран за президент на Съединените американски щати. Степента на изумление бе безпрецедентна. Социолозите бяха шокирани. Медиите – изненадани. Финансовата борса – смаяна. Много от членовете на Републиканската партия останаха удивени, а Демократите изгубиха неочаквано почвата под краката си.

Мисълта, че мъж с възгледите, ценностите и поведението на Тръмп би могъл да заеме поста на президент, беше направо невъобразима. Не, не искам да кажа, че те не се съгласяваха с него или че се надяваха да загуби. Те просто намираха вероятността, мъж като него да спечели изборите, за абсурдна. Това е причината за загубата на Хилари Клинтън. Демократическата партия, която я номинира, се беше отдалечила твърде много от партията, която Франклин Д. Рузвелт създаде и която Линдън Джонсън води. В основата на тяхната партия бяха белите представители на работническата класа.

Либерализмът на Рузвелт и Джонсън беше построен върху нуждите и интересите на тази група. Група, която може и да е загубила значимостта си, но все още съставлява най-големия етнически и социален дял от американско общество. Днес тази част от обществото, както и преди съм коментирал, е в опасност. Средната класа, със среден семеен доход в Калифорния от около 4 300 долара на месец, би могла да си закупи скромна къща или автомобил, но със сигурност не може да си позволи да изпрати децата си в колеж. Поради непосилните условия за студентски заеми, техните наследници ще трябва да потърсят бъдеще отвъд границите на страната. Долната средна класа пък получава средно нетно възнаграждение от около 2 600 долара на месец.

Едно поколение по-рано най-бедните представители на средната класа можеха да си закупят малка къща в не чак толкова добър квартал. Сега те са притиснати в ъгъла и могат да наемат единствено апартамент. И докато либералите са загрижени за социалното неравенство, долната прослойка на средната класа се притеснява дали въобще ще може да печели достатъчно пари, че да поддържа приличен жизнен стандарт – две много различни лица на една и съща монета. Оказа се, че Тръмп е наясно с този проблем. Той разбра и че това са хората, загубили културните войни, които бяха поведени от предходното поколение. Техните църкви и родители ги научиха, че хомосексуализмът е също толкова голям грях, колкото е абортът и предбрачният секс. Не евангелизмът беше толкова проблематичен обаче, колкото беше чувството за вина, което той проповядваше.

Мнозина от тази класа бяха прегрешавали, но междувременно те бяха наясно, че извършваното от тях е грях и уважаваха догмите, на които бяха обучени, въпреки че не винаги ги спазваха. В рамките на една генерация, долната и средната класа в Америка бяха неочаквано изместени. Честта и достойнството, което те изпитваха от тежкия труд и печеленето на достатъчно добри пари за семействата им, остана в миналото. Те откриха, че ценностите им, които преди бяха считани за нещо нормално, днес са категоризирани като фобии и болестни състояния, от които трябва да се отърват в името на политическата коректност. Моралните норми, на които бяха възпитавани като деца, вече не могат да бъдат спокойно изразени в публичното пространство.

Така средната класа вече нямаше място в Демократическата партия. Представителите й смятаха, че демократите не само ги презират, но и че ценят правата и културата на имигрантите далеч повече, отколкото възгледите на бялата средна класа. Това беше отчасти вярно. Но само отчасти – партията не ценеше просто имигрантите, а горните слоеве на средната класа, високо образованите победители в културните войни. Когато Хилари Клинтън произнесе неочакваната си реч за „кошниците” от „достойни за съжаление” хора на Тръмп, тя разкри пропастта, създадена от ДП, между образованите граждани и членовете на работническата класа, която бе изпълнена с взаимна ненавист. В изявлението си тя каза, че съществуват две „кошници” (или две групи) хора – в едната са всички хомофоби, ксенофоби и женомразци, а в другата – бедните, оставени на произвола на съдбата. Не беше ясно дали тя причислява бедните като „достойни за съжаление хора”, но със сигурност направи грешка като нарече не само самия Тръмп нежелан, но и всички негови последователи. Явно тя не осъзнаваше необходимостта от техните гласове.

Това, което Клинтън и елитът не осъзнаха беше, че тази група е достатъчно голяма, за да служи като база на Тръмп и да му симпатизира. Резултатите от екзит полововете показаха, че враждебността от страна на жените към Тръмп всъщност я нямаше. Над 20 на 100 от латиноамериканците също дадоха гласа си на Тръмп. Той успя да създаде обединение, каквото Клинтън смяташе за невъзможно. Обединение по-силно и от нейното.

Елитът прояви неразумна надменност по отношение на жените, латиноамериканците и останалите, намеквайки че единствено „достойните за съжаление” биха подкрепили човек като Тръмп. Твърдението на Хилари относно Тръмп ме порази, когато за първи път го чух. Тогава тя беше само на няколко точки преднина от Тръмп, което означаваше, че почти половината страна го беше подкрепила. Имплицитно тя беше заявила, че половината страна е „жалка”. Подобно изказване беше не само неуважително, но и я изобличи като ужасен политик. За да спечели изборите тя трябваше да държи здраво всички свои симпатизанти и да спечели малко от тези на Тръмп. Използваното от нея определение обаче само накара мнозина да оттеглят подкрепата си. Това не беше резултат само на лоша политика. Грозната дефиниция представлява и дълбоко вкоренен вътрешен проблем.

Елитът на Съединените щати (а всички страни имат и се нуждаят от такъв) се е капсулирал извън останалата част от обществото. Това е сходно със ситуацията във Великобритания, където елитът се изпълни с гняв заради резултатите от референдума и запрати с всичка сила епитети към тесногръдото мнозинство, което гласува „за” оттеглянето на Великобритания от ЕС, наричайки го необразовано, ограничено, неспособно да осъзнае проблематичността на ситуацията и т.н. Икономически напрежения се натрупват във всяко едно общество и във всяка точка на света. В момента европейските държави се сблъскват със същия стрес както Щатите, при това с още по-голяма интензивност. Националистическите движения се надигат в много от тези страни. Те са настроени враждебно срещу Европейския съюз, противопоставят се на неконтролируемата имиграция и посрещат с неодобрение политики, които целят налагането на строги икономии, засягащи именно средната и долната класа, без това да упражнява значителен ефект върху благосъстоянието на елита. Тръмп също е част от тази криза. Докато европейските националисти опонират на Европейския съюз, Тръмп иска да предоговори НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия). Докато европейците се борят срещу неконтролируемата бежанска криза, Тръмп се обявява срещу мюсюлманската и мексиканската миграция. Докато европейците търсят начин за премахване на строгите икономии, Тръмп говори за данъчни облекчения, с които да стимулира инвестициите. Дали тези политики са уместни, няма значение.

Това, което има значение е, че подобна продължителна икономическа дисфункция ще има неизбежни политически последици. Тази президентска кампания се въртеше около факта, че Клинтън не разбираше политическото движение, което взима превес по света и неведнъж го отхвърляше като маргинално. За разлика от нея Тръмп не само го разбираше, но и успя да се възползва от него, така че да спечели президентското място. Има и още един важен елемент. Той спечели изборите си и благодарение на обвинението си, че Вашингтон и медиите нехаят за икономическия проблем. В по-късен етап от кампанията си той настоятелно твърдеше, че елитът на Вашингтон е абсолютно откъснат от реалността, в която другите класи живеят. Аз спокойно мога да твърдя - Тръмп беше по-добрият политик. Той спечели не със съкрушителна, но пък с решаваща победа. Слабостта на Клинтън беше, че в центъра на политическата върхушка тя повярва в силата единствено на своята позиция. Тя отхвърли Бърни Сандърс, въпреки неговото влияние и никога не прие Тръмп насериозно. Оцени трите точки преднина в социологическите проучвания като достатъчно предимство. Това беше проява на самодоволство, което обаче прикри липсата на разбиране, че един политически вулкан беше на път да изригне сред представителите на средната класа и че много други американски граждани споделят мисълта, че нещата се влошават. Клинтън не успя да види един огромен проблем, който нейните предшественици от Демократическа партия (Рузвелт и Джонсън) вече бяха видели.



Съветниците й също не го забелязаха. Вместо това те концентрираха вниманието си върху един невъздържан мъж, който хвърля обиди наляво и надясно и е абсолютно неподходящ за висок пост. За съжаление, гласоподавателите обърнаха повече внимание на невежеството на Клинтън, отколкото от грубостта на Тръмп. Някои най-вероятно ще прехвърлят вината за загубата на писмото на директора на ФБР Джеймс Коми. Това неминуемо допринесе за резултата, но не беше решаващия фактор. Икономическата дисфункция води до политически проблеми, а Клинтън не разбира значението й. Някъде в ума й е фактът, че бели мъже без диплома от колеж са й се опълчили, й показа единствено, че само „достойни за съжаление” хора са й опонирали. А защо белите мъже без диплома за висше образование трябва да бъдат окачествявани като „жалки” е изключително важен въпрос. Във всеки случай, изборът е изненада само заради погрешните изводи от анкетите. Възможно е Тръмп да е водил доста дълго време.

Липсата на точност в анкетните данни трябва да се отбележи, тъй като ако знаеше, че изостава, Клинтън най-вероятно щеше да помисли по-задълбочено върху положението си. Тръмп поведе изпълнена с омраза кампания. Бях дълбоко обиден от атаката му върху Джон МакКейн, не толкова заради въпроса дали МакКейн е герой или не, а защото Тръмп заяви, че уважава повече пилотите, които не са били сваляни. Като главокомандващ на него ще му се налага да ръководи войски в опасни ситуации. Как един командир ще заповяда на пилотите си да стрелят, ако те знаят, че ако бъдат свалени, това ще ги лиши от уважението на техния началник? Това бяха избори, които изобилстваха от обидни коментари. Тръмп определено водеше в това отношение, но коментарите на Клинтън бяха директна нападка върху класовата принадлежност на гласоподавателите, което беше в пъти по-стряскащо. В крайна сметка те взеха решение.

Тръмп ще бъде президент и то с множество обещания, както всички кандидати правят. Да се отхвърли възможността за реализация на тези обещания е като да се отхвърли идеята, че той би бил издигнат от Републиканската партия или че би спечелил изборите. Подобно на всички политически лидери обаче, той ще бъде ограничен от реалността. Трудно ми е да си представя какъв би бил обликът на неговото управление, но аз така си мислех и че няма да бъде номиниран от републиканците. Важното е да бъдем предпазливи, ако решим да пренебрегнем този човек.

Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“