Роден е на 26 ноември 1957 г. в Русе, където учи в Техникума по речно корабостроене и корабоплаване. Завършва ВВМУ „Никола Й. Вапцаров” през 1982 г. и работи в БМФ до 1990 г. След това плава на кораби под чужд флаг. На 29 март 2011 г. той е задържан в Кристобал, Панама, когато на холандския кораб “Маас Трейдър”, на който е капитан , са „открити” 169 кг кокаин, и става жертва на скалъпено обвинение без никакви доказателства. Осъждат го на 6 години и 8 месеца лишаване от свобода. Под натиска на общественото мнение и с усилията на външното ни министерство властите в Панама са принудени да приемат искането на невинно осъдения капитан да бъде депортиран в България, което става на 31 август 2015 г., и на 22 декември (за Коледа) той е пуснат на свобода. В момента кара курсове, за да възстанови капитанските си права и да се върне отново към професията си.

Има две деца - дъщеря и син, който е корабен готвач. Горд е с двете си внучета (едното е кръстено на неговото име).

За нас, морските капитани, казват, че винаги сме с единия крак в затвора. Истина е. Изпитах я на гърба си с цялата й жестока бруталност. В момента се опитвам - доколкото мога, да забравя преживения кошмар. И ако приемам да говоря за него (бел. ред. - прави го за първи път след интервюто, което даде и за тв „Черно море”), то е само, за да предпазя другите, и особено по-младите колеги, от опасността да се превърнат също в изкупителни жертви. С това встъпление к.д.п. Светлозар Собаджиев започва своя разказ.

Имала глава да пати. С контейнеровоза „Маас Трейдър” плавахме от Баранкия, Колумбия, и пристигнахме в Панама, откъдето трябваше да продължим за Доминиканската република. На 29 март 2011 г. в 2 часа сутринта дежурният ми се обади: „Кептън, двама полицаи на борда!”

Докато разбера какво става, онези хукнали направо към носовата част на кораба. Извикаха ме след 15 - 20 минути и показаха разхвърляни пакети на втора долна палуба. Без да обясняват къде са ги намерили, направо ме питат на развален английски: „Знаете ли какво е това”? Викам: „Не знам”. А те: „Ами, това е кокаин”. Питам: „Как разбрахте веднага”? „Ние, викат, знаем”. „Е, щом казвате, че е кокаин, добре, но трябва да се направи проба”. „Няма нужда, ние знаем какво има вътре”. Питам: „Свободен ли съм вече?”. „Да”. Връщам се в кабината, веднага информирам холандската компания и това беше единствената ми връзка с нея. После тя напълно ме забрави, каза кап. Собаджиев. - През това време се качиха и други полицаи. Виждах какво следва и от стреса получих нещо като сърдечна криза. Извикаха линейка и ме взеха в тяхната „Бърза помощ“, където останах под лекарско наблюдение до 6 часа вечерта. Бях само по чехли, риза и панталон, но отказаха да ме върнат на кораба, екипажът бил свален. Заведоха ме в прокуратурата. И тогава беше единственият случая, когато прокурор говори с мен. Беше главният прокурор на Панама - още е такъв. Разпитва ме къде е спирал корабът, след като сме напуснали Баранкия, и вика: „Давам ти 15 минути да кажеш!”. Отвръщам, че няма нужда да ми дава 15 минути, на кораба има 15 - 20 записващи устройства, с един оборот да падне машината и се отбелязва. Има и две черни кутии, които могат да се отварят само от компанията и няма как да бъдат манипулирани. Пълна глупост е да се твърди за спиране в открито море, за да се товари нещо. Защото автоматично се записва всяка промяна в режима на работата на машината, с минутата, секундата, когато е станала. И затова преспокойно му казвам:” Идете и проверете, вземете корабните дневници, питайте екипажа дали корабът е спирал някъде в морето”. „Не, ние знаем, че след излизане от Баранкия сте спирали.” И това беше всичко.

На петия ден пуснаха екипажа, освободиха и кораба заедно с товара. Според адвоката на компанията на следващия ден трябваше да пуснат и мен. Дойде следващият ден, обаче ме преместиха в затвора. И край. Минаха 18 месеца, без някой да ме е разпитвал. Просто ме забравиха, докато не се намеси външното ни министерство.

Затворът се наричаше „Ла Хоя” - за подигравка на испански това означава скъпоценен камък, диамант. Типичен латиноамерикански затвор; в джунглата, отворено отвсякъде и какви ли не гадини влизаха, пълзяха по пода.

Първите 10 дни бях тотално онемял от нерви и смятах, че повече няма да проговоря. В килията бях с един от Зимбабве, който знаеше английски, пишех на един лист и той говореше по телефона с дъщеря ми. Постепенно трябваше да свиквам с действителността, защото виждах, че няма спасение.

Най-трудни бяха първите дни - напълно изоставен, без дрехи, без пари в чужда държава. Тогава единствено откликна почетната ни консулка, която живее там. Тя информира семейството ми, защото нямаше как да се обадя. Дойде със съпруга си, донесоха ми прибори за бръснене и някои други най-належащи неща, шалте за постилане, тъй като спяхме направо на земята. Затворът беше двойно пренаселен - предназначен за 300 души, а ние бяхме 605. По едно време дойде адвокат, познат на жена, с която работехме навремето - беше агент на кораба. Той уж се засили, взе едни пари и повече нищо не свърши. В Панама е системна практика адвокатите така да процедират с чужденците. Имаше и един друг, на когото беше платено, но само ме лъжеше - утре, другата седмица, накрая тотално се скри. Изгорях с 33 00 долара. Беше ми препоръчан от един съкилийник, когото също завлече, но с по-малка сума. Но Господ си знае работата. Скоро някой го застреля.

В затвора бях в павилиона за чужденци - повечето колумбийци. В 6 часа вечерта ни заключваха. Без тоалетна, без нищо. През нощта използвахме шишета и кофи за тоалетна. Смрад! Още с влизането ме предупредиха, че първата работа е да си купя кофа. Кофа за тоалетната, кофа, за да се пера. Панама е близо до екватора и влагата е убийствена. Няма течаща вода, можеш да се изпереш, когато успееш да напълниш кофата си. Водата я пускаха сутрин по 15 минути. Случваше се по 6 - 7 дни изобщо да няма нито капка.

За годините, които изкарах в затвора имаше 3 - 4 гладни стачки.



Никакъв ефект. Веднъж 15 затворници си зашиха устата. Не бях виждал на живо човек със зашита уста, но там видях. Беше страшно! Жалко за момчетата, нищо не постигнаха. Не съм ги броил, но мога да кажа, че поне 40% от хората лежаха без присъди. По време на моя престой имаше рекордьор, който си отиде след 73 месеца, без да е обвинен за нещо...Имаше и бунт в затвора, стана на 3 ноември 2011 г. Влязоха тежковъоръжени, стреляха, хвърляха газови гранати, направо като на война. На един му изкараха окото с ритник в главата, имаше и доста простреляни. Тогава не можах да издържа и се свързах с приятелите си по телефона.

В затвора общувах с другите само колкото да минава времето. Сутрин отключваха в 9 часа, веднага излизах и вървях по двата коридора (в двора изобщо не пускаха). Другите казваха: „Лудият капитан пак тръгна!”. Назад- напред, навъртах по 14 - 15 км на ден, а в главата ми само една мисъл - кога ще свърши този кошмар? Но той не свършваше. Имаше моменти на отчаяние, като виждах, че отникъде нищо не се случва. Тогава с дни се затварях в килията. Много пъти ми се случваше да мисля, че повече няма никога да изляза от тук. Приятелите, с които контактувах по телефон, го знаеха много добре. Впрочем, там всичко, което е забранено, е позволено, включително телефоните, ако си платиш. Така поддържах връзка с дъщеря ми, сина ми, с приятелите, с асоциацията на морските капитани. Те ме окуражаваха с думите: ”Правим всичко възможно, спокойно!”. Знаех, че го правеха - с благотворителни концерти и какво ли не. Имах тяхната подкрепа и това поддържаше надеждата ми. В затвора виждах хора, които никой не търсеше, и докъде стигаха. Имаше доста самоубийства. Последният се обеси 2 - 3 месеца, преди да тръгна от „Ла Хоя”… Много пъти, обезкуражен им казвах по телефона: ”Откажете се, стига толкова!”(те събираха пари за адвокати). Тогава ми задаваха въпроса: „Е, добре, ако беше на наше място, щеше ли да се откажеш?”. Викам: „Не!”. А те: „Тогава защо ни караш да се отказваме?”…Настръхвам, като си го припомням, добавя кап. Собаджиев.

Сигурно и досега щях да съм в затвора на Панама, дори без да съм разпитван, ако не бяха Българската асоциация на морските капитани, Международната асоциация, колегите, съвипускниците и близките ми приятели, които добре ме познават и знаят, че това, в което бях обвинен, просто е недопустимо да го извърша. Външното ни министерство трябваше да се намеси, за да ме извикат на 18-ия месец на разпит, а на 33-тия се явих на съдебен процес с обвинение за организиран превоз на наркотици, но без никакви доказателства. След много протакания и пак след намесата на външното ни министерство делото беше насрочено за 19 декември 2013 г. Но това не беше съд - всичко нагласено, въобще не ми дадоха думата. Присъдата я произнесоха чак през април 2014 г. - първо ми дадоха 120 месеца, после я намалиха на 80 месеца. Излежах точно 4,5 години в Панама до екстрадирането ми в български затвор на 31 август 2015 год. Няколко месеца по-късно, на 22 декември, вече бях на свобода.

Когато се прибрах вкъщи, отначало беше страшно – събуждам се в тъмното и се чудя - къде съм?



Не мога да повярвам, че вече съм в моя дом, при най-близките си. След толкова години на мъки, непрекъснати лъжи няма как да стане изведнъж. Но ще се оправя. Питат ме приятели, на какво съм станал жертва? Има версии за арестуването ми като прикриване на нещо друго, много голямо, но нямам доказателства. Животът продължава и да се връщам назад, нищо няма да спечеля. Дори и да науча кой е виновен, не съм човек, който непременно да търси мъст; искам само да знам името му. Ако има нещо важно от случилото се с мен, това са поуките, за които платих толкова скъпо. Никога няма да забравя думите на моя свако, известният варненски капитан Райчо Райчев (лека му пръст!) при явяването ми на изпита за капитан: ”Готов ли си да носиш отговорност? Защото, ако те е страх от мечки, не влизай в гората!”. „Готов съм!” - извиках. И сега не ме е страх отново да плавам като капитан. Пък и няма от какво. Но вече тръгвам, като поставям своите нови изисквания. Първо, задължително при мен ще пазя копие от протокола за проверка на товара преди отплаване от рисково пристанище. Той се подписва от старшия помощник-капитан, после отива в компанията и при чартьора. Когато ме задържаха в Панама, а корабът с товара беше освободен (нещо нечувано в световната практика!), след няма и две седмици холандската компания го продаде, малко по-късно обяви фалит, а екипажа го пръснаха. Нещо крайно съмнително, но с това изчезна и протоколът за товара от Колумбия, а чартьорът не си направи труда да го представи. Ако имах копие, което да покажа пред прокурора, щях да избегна задържането ми в затвора. Другата поука, не знам как ще я приемат колегите, но оттук нататък не се доверявам на никого вече. И доколкото мога, всичко ще проверявам сам. По-голяма обица на ухото от тази няма как да имам, заключава кап. Собаджиев.