Тероризмът в Европа като че ли навлезе в нова фаза. Досега терористите атакуваха напълно невинни мишени – нищо неподизиращи хора. След „Шарли Ебдо“ и атентатите в Дания тактиката е сменена. Целите са вече конкретни хора, които според терористите имат провинения.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Нещо такова е практикувала ВМРО преди около 80-90 години. Владо Черноземски например убива в Марсилия през 1934 година сръбския крал Александър I Караджорджевич заради ролята му в потисничеството на македонските българи. Със същите мотиви – заради изтезанията на българи – Мара Бунева убива през 1928 година в Скопие полковника от сръбската армия Велемир Прелич.

Но дълго време след това терористите в Европа предпочитаха да убиват невинни. Сега атентатите в Париж и Копенхаген се явяват като наказание за конкретни хора. В Париж бяха разстреляни карикатуристи, рисували непочтително пророка Мохамед, в Копенхаген атаката беше срещу Ларс Вилкс, един от първите, изрисували пророка в неприлични пози (включително и като куче).

След атаката срещу „Шарли Ебдо“ един от най-добрите български карикатуристи, Ивайло Нинов, каза: Карикатурата е като ножа. Можеш да си отрежеш хляб с него. Но може и да убиеш човек.

Работил съм с Ивайло. Работил съм и с други много добри български карикатуристи – Чавдар Николов, Иван Кутузов и други. Имало е периоди, когато съм решавал дали една карикатура да излезе или не.

За 5 години на Чавдар Николов например съм му спрял една карикатура. По-точно не му казах, че я спирам, ама той разбра и нарисува друго.

Имаше едно време една фондация „Бъдеще за България“, оглавявана от съпругата на Иван Костов Елена. Участваше в нея и съпругата на тогавашния президент Петър Стоянов Антонина. По едно време двете нещо се скараха, не знам за какво.

И Чавдар нарисувал двете с ножици режат „Бъдеще за България“. Бъдещето остава за Елена, България за Антонина или обратното, не помня вече.

Показа ми я Чавдар и аз се поколебах. Не бях сигурен в чувството за хумор на жените, а таман бях станал заместник-главен редактор, обичах си работата и исках да продължа да я работя. Не изкарах много на това ветровито място, ама това е друга тема.

Та гледам аз карикатурата и въздишам, Чавдар също въздиша и така десетина минути. Тогава Чавдар вика „Разбрах. Ще нарисувам друго“. Взе си картинката и излезе. Не се обиди. Той е добър професионалист и също си обича работата. 

По-късно, в един друг вестник направихме конкурс за карикатура. Дадохме златна, сребърна и бронзова награда, така реши един друг карикатурист, Валери Александров-Валекс. Той беше организатор. Нери Терзиева осигури парите за наградния фонд.

Кути взе златната награда, Чавдар – сребърната и вика: Някои се позлатиха покрай идеята за демокрация, а аз я осребрих.

Добрите карикатуристи имат чувство за хумор. И не само имат, но и са го развили.

Като гледам карикатурите на „Шарли Ебдо“ и на Ларс Вилкс, в тях хумор почти няма. Например Вилкс е нарисувал Мохамед как чука една коза, а около него някави чалмалии го одумват. Това не е хумор. Пошлост е. И бездарие.

Но не е оправдано за бездарие да се убива. Светът ще опустее.

Така или иначе всеки е свободен да се изразява както намери за добре.

Но свободата също има граници. Писал съм дисертация за човешката свобода по Хайдегер. Абсолютната свобода съществува само там. При Хайдегер и при Кант. 

Но и там тя все пак е ограничена от личната отговорност.

В живота много повече.

Какво се постига с карикатурите на Мохамед, освен, разбира се, че се утвърждава свободата на словото, първична, извечна свобода?

Карикатурите в стил „Шарли Ебдо“ са начин преди всичко на себеизява на хора, на които не достигат достатъчно талант и други качества, та е необходимо да скандализират.

Българският политически, журналистически, арт и всякакъв живот е също пълен с такива хора. И много от тях са на гребена на вълната. Бездарни, но скандални. Да не давам примери.

Бедата не е, че ги има. Бедата е, че задават тона.

Всяко нещо, изведено като фундаментализъм, се превръща в абсурд. Но го разбираме едва, когато почне да убива.