Едно от последните си интервюта обичаният български актьор от сръбски произход Джоко Росич даде пред Sofialive.bg. С него разговаря Мартин Дончев. Интервюто е публикувано на 10 април (вторник) 2012 година, преди Джоко Росич да загуби любимата си Лиляна, която напусна този свят през миналото лято. Актьорът така и не можа да се примири със загубата й. Снощи точно в 21,30 часа Джоко Росич почина след кратка, но много тежка борба с тумор в мозъка.

Актьор. Роден е в Кралство Югославия през 1932-ра, майка му е 3/4 българка, баща му – чист сърбин. Бяга в България на 19, завършва икономика в София и 17 години е в националното радио, където води предавания за чужбина. Скача в киното случайно и оттогава е навъртял повече от стотина филма - тук, в Сърбия и Унгария. Винаги играе твърд мъжага, язди коне и все воюва с някого. През 2010-та взе награда Златен век за цялостен принос към киното, а през февруари чукна кръглите 80.

Знаем, че дори и най-известният българин е на две телефонни обаждания от нас, но все пак се чудим как да се свържем с него. Звъним в Съюза на филмовите дейци и оттам ни отговарят: „Ами, имаме тука един домашен телефон". „Да, бе", мислим си ние и невярващо набираме. В слушалката се излива оня ми ти оловен глас, по-дълбок и от най-черния шрифт: „Да, моля". Тембърът му ни преследва с филми като Хан Аспарух, Камионът, Време разделно, Под краката им свири вятърът и още пресния сериал Отплата, където Джоко играе бащата на Велислав Павлов, но друго си е да го чуеш от упор.

Без много-много приказки срещата е уредена. Джоко се появява спретнат, с широкопола шапка и бастун. Казва, че на тия години вече почти не вижда, но в момента, в който му подаряваме джобното ножче Opinel, изстрелва, без да поглежда: „Осмичка, нали? На мен са ми къси, предпочитам десятката". И това не е случайно - освен известен почитател на конете, Джоко е и страстен колекционер на ножове, има над двеста по стените си вкъщи.

Снимаме се и поемаме към любимата му кръчма - При Илко на пазара Ситняково. В колата дори опушеният таксиджия знае накъде да кара, говорят си как едно време „Гео Милев" се казвал „Батальона" и как Джоко предложил на Фандъкова да му върне името.

Влизаме При Илко. Чай от мащерка, с малко мед и малко захар. „Става ли на „ти"?", „Ми става, бате." И там, между неговите приятели, лекуващия го лекар, плакатите от филмите му, реквизитните каски и пияницата, запил се още в 12:00 на обед, нагазваме в дълбокото.

- Как се чувства един мъж на 80?

(усмихва се бавно) - Свободен от всичко. Нямам началник - никой не стои над мен освен Бог и държавното знаме.

За какво размишляваш?

Времето не ми стига да доизмисля всички неща, които ми се мотаят в главата. Не се чувствам самотен и не знам какво е скука - никога не съм я изпитвал на практика.

- Какво те дразни?

- Че езикът ни всекидневно се превзема от чужди думи. Да вземем унгарците например - те още се държат и викат на хот дога „топло куче".

Коя е най-хубавата българска дума?

Обич, разбира се.

В какво е влюбен Джоко Росич днес?

(смее се дълбоко) Във всичко, включително и в жените. Щом престанеш да се влюбваш, отиваш на кино.

- Слагаш ли си табута?

- Да съм негативен нихилист и да се отдам на общото оплювателство. Мразя го, направо го ненавиждам. Горд съм с живота си, горд съм, че го живея в България - прекрасна страна с прекрасен народ.

- Какво те кара да се усмихваш?

- Когато българи се връщат от чужбина. Все пак има бели гарги! Дано да почернеят и да станат много, защото страната ни заслужава децата й да са тук.

- Как гледаш на младите?

- Младите трябва да се готвят за късмета си, а не да пият бира по пейките и цялата им младост да минава през пръстите - тя е техният трамплин, от който после ще отскочат. Иначе са мъртви. Но всеки път, щом разбера за някой, който се е прибрал с награда от олимпиада по математика или литература, пораствам с два сантиметра.

- Накъде ти бяга погледът напоследък?

- Заглеждам се във всичко наоколо ми и искам нещата да се случват по-бързо - стар съм и нямам време да чакам. Те не се са разбързали, но все пак стават - и само кретените не виждат този факт. Доказателство е киното, което върви заедно с държавата. След промените не издадохме нито един филм, а сега никнат като гъби-трепачи.

- Дай няколко трепача.

- Пазачът на мъртвите - жалко, че режисьорът Илиян Симеонов почина толкова млад. Или Емигранти, Маймуни през зимата, Писмо до Америка, Светът е голям и спасение дебне отвсякъде...

- ...Дебне ли наистина?

- Разбира се! Светът главно е добър - и у нас, и навън, само дето ние неизменно се взираме в лайното. Как тогава животът ни да не е смрадлив? За Бога, хората продължават да се обичат, да раждат деца и да ги разхождат по градинките, които стават от хубави по-хубави.

- Кое е музика за твоите уши?

- Шумът на реката, която се търкаля през планината и после влиза в двора ми в село Бойковец. Напомня ми за моето детство в сръбския град Крупан, където татко беше директор на училището. В задния ни двор също имаше река, а покрай нея минаваше път и баща ми обичаше да се разхожда по него. Веднъж срещнахме много възрастна жена. Татко я попита: „Бабо, какво правиш?", „Гледам в реката", отговори тя. „Що бе, бабо?", полюбопитства той. „Гледам я как тече и ми отнася мъката", бе отговорът.

- Ти накъде би се отнесъл с коня отново?

(въздиша дълбоко) - Ох, бих го яхнал пак през унгарската пуста с чикошите - местните каубои. Те още са там, защото Унгария поддържа един огромен резерват и в него е забранено да се пипа, дори тревата не се коси. Тичат и свободни коне - знаете ли какво е да яздиш и да гониш тези коне? Направо усещаш как онази пословична капка студена пот се стича по гърба ти.

- Мъчно ли ти е за каубоите?

- Няма да забравя първата ни среща, тогава снимах Непримиримите. Идват двама от ония горди идиоти, дето лицата им са като камък, и говорят така, със стиснати зъби (издава си долната челюст силно напред). Режисьорът им казва: „Нека нашият актьор поязди малко с вас", а те обръщат глави с пренебрежение. Качих се аз, тръгнахме. Въртим табуна - ха насам, ха натам - и пукаме с огромните камшици. Слизаме от седлата, а единият идва и ме пита: „Кво пиеш". Е, по-голяма диплома от това няма!

- Коя песен би запял на нов глас?

- Защо на нов - човек се ражда и умира с гласа си, той е неговата душа.

- Връщаш ли се често към миналото?

- Преди време казвах, че човек непрекъснато преследва детството си, но не бях убеден. Сега съм сигурен - най-силните желания са именно от детството, което никога няма да стигнем отново.

- Най-живият ти спомен от него?

- Втората световна война беше невероятен, неописуем ужас. Дори на кино не е близо до истината. Но може би най-живият ми спомен е по-отпреди - един ден, бяхме в училище в родния ми Крупан, влиза учителката в стаята и казва: „Станете!" И ставаме ние, след което тя продължава: „Днес кралицата майка има рожден ден!" Почувствах се толкова горд, че няма как да го обясня на съвременния човек. Аз съм си монархист, но не по убеждение, а просто имам афинитет към това държавно управление. Най-елегантните страни в Европа са монархии. В тях има един особен аромат, едно особено усещане.

- Дай още нещо.

- Имахме един съобразителен бръснар, чиято бръснарница бе точно до реката. Та той топна там една перка, сложи й динамо и при него светнаха първите крушки. Сигурно съм бил около 5-годишен, когато момчетата от махалата дойдоха и ми викнаха: „Ела да видиш как свети, и като го духнеш, не гасне!" Отидох, духах - и не гаснеше (смее се).

Знаете ли, родих се точно навреме, през живота ми се случиха толкова много работи - войната започна и свърши, Нийл Армстронг стъпи на Луната, около Земята се движат всякакви идиотски космически кораби и с джиесема си звъня по целия свят. Имам си идея - някой да направи документален филм, който да се казва 35-те смърти на Джоко Росич. Горе-долу толкова пъти съм умирал в своите филми от 1964-та до днес. Искам някой да ги подреди хронологично, да ги заснеме отново и глас зад кадър да обяснява събитията, които са ставали по това време. Ще е фамозно!

- Кое е най-фамозното нещо за теб?

- Утрешният ден - нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.

- Чувстваш ли се още като хлапак?

- Никога не съм спирал, но вече не правя дивотии. Човек ги върши дотогава, докато може да избяга. А аз вече не мога да бягам (смее се).

- С приятелите разказвате ли си мръсни вицове?

- Скоро ми казаха един страхотен, нищо че не е мръсен: Стоят блондинка и брюнетка на покрива на висок блок и решават, че им е писнало да живеят. Скачат едновременно, брюнетката пада на тротоара и се размазва, а блондинката - блондинката просто се изгубила по пътя.

- Да й викнем наздраве - с какво ще напълним чашата?

(смее се) - С водка и разредител! Минах през тежка операция преди много години и тогава лекарят ме помоли: „Разреждай всичко с вода". В началото беше отвратително, но после така свикнах, че сега не мога да пия чисто. По това време в Бойковец винаги казвах: „Оставете ми място за вода", а те разправяха: „Абе, ти какъв мъж си, бе!" Ми къв мъж съм - ела ги виж днес - половината село пие ракията си като мен.

- С какви хора обичаш да сядаш на маса?

- Обичам хора, които (натъртва) умеят да бъдат добри приятели, защото това е особена философия и изкуство. На останалите им седи като пришито, колкото и да се напъват.

- Коя е най-вкусната манджа?

- Агнешката главичка - вчера даже си сготвих една и бях толкова щастлив.

- Какво би си поръчал като за последно?

- Някоя хубава песен - „Йовано Йованке", „Кони привередливье" на Владимир Висоцки или „Go Down Moses" на Луис Армстронг. Те ми бъркат право в душата.