Български емигранти в страните от Западна Европа въртят далавери “на черно” с домашна лютеница, кьопоолу и плодова ракия, разкриха емигранти, завърнали се от чужбина. Търновецът Пламен Илиев работил като строител две години и половина в Южна Испания, в областта Андалусия. Той и негови колеги всяка вечер събирали от зеленчуковите пазари изхвърлените полуразвалени и изгнили портокали и мандарини, оставяли ги да ферментират в пластмасови бидони и след това в самоделно направен казан от две големи тенджери тайничко си варели домашна ракия. За да добие пърцуцата висок градус слагали в нея спирт и захар в промишлени количества. Получената силна ракия след това разреждали с вода, разливали в шишета с различна разфасовка и тайно я продавали. Техни основни клиенти били, разбира се, другите българи в района. Наред с тях обаче цитрусовата ракия се услаждала и на албанските, руските, румънските и африканските емигранти на полуострова. Въпреки съмнителното си качество, стоката им била търсена главно заради ниската цена от 5-6 евро за литър. Тъй като в Испания цитруси в неограничено количество имало през цялата година, нашенците успявали на месец да си докарат по над 300-400 евро на калпак от нелегалната домашна ракия. Пламен разказва, че на далаверата ги светнал техен възрастен колега, който по времето на соца работил като строител в Либия. Той им разказал, че там за първи път българските строители пробвали да варят цитрусова ракия в тенджери.

Във Франция пък предприемчиви нашенци по същия начин полулегално “въртят бизнес” с родни специалитети. Българските гастарбайтери, живеещи във френските села на юг край Марсилия и Тулон, пък засаждали и отглеждали край бараките си домати, пипер и моркови, от които през лятото правели лютеница, кьопоолу, а през есента дори и различни видове туршии. Стоката си те също продавали предимно сред останалите чужди емигранти – българи, румънци, поляци, руснаци, украинци и африканци.

Славата на българската лютеница и туршия бързо достигнала и до ушите на известните със своя гастрономически вкус “мосюта”. След като дегустирали българската кухня, много от французите също харесали пикантния вкус на родната царска туршия, особено в комбинация с домашна сливова ракия, и започнали да зареждат хладилника и трапезата си от българските емигранти. Предприемчив българин от Врачанско, в съдружие с местен французин, дори успял да изгради в село край Лион малък цех за легално производство на българска лютеница, която поради ограничения капацитет на производството засега продавал предимно в района. Наред с традиционната българска лютеница с домати, пипер, моркови, патладжан и българска подправки, нашенците предлагали и експериментални варианти – с маслини, натрошени френски сирена, местни сосове и дори сладка лютеница с аромат на канела.