Заставайки пред парламентарната група на БСП и обявявайки по Сталински – или Пеевски, или правителството пада, Сергей Станишев ясно си е давал сметка, че ще срещне съпротива дори сред собствените си депутати. Лидерът на БСП е опитен политик, много е видял, не може да не е разбирал, че тази номинация има потенциал да нанесе вреди – лично на него, но също така и на партията му, а и на правителството на БСП, ДПС, “Атака” и Пламен Орешарски.

И въпреки това го прави. Защо?

Има няколко типологични обяснения, но за съжаление всички те водят до един и същи извод: Станишев е в зависимост или от ДПС, или лично от Делян Пеевски, или и двете. А пък министър-председателят е изцяло зависим както от ДПС и Пеевски, така и от Сергей Станишев, тъй като няма как и той да не си дава сметка, че с подобна номинация поставя на карта кабинета си. Но и той го прави.

Има и още едно, малко по-различно обяснение, но то също почива на зависимост. Станишев знае, че изборът на Пеевски ще предизвика такава реакция, но това е начин да се отърве от него. Жаргонно казано, качва го на пързалката, понеже не може да му откаже, но разчита, че улицата ще провали тази кандидатура и така ще се отърве от един нежелан съратник.  

Това е едната страна.

Другата е, че правителството, лансирано като експертно и едва ли не на националното спасение, влиза положението, в което повечето нормални хора с незамъглено съзнание предрекоха, че ще влезе, още като се видя начинът, по който беше направено: чрез парламентарни трикове, с наглед достатъчно гласове в Народното събрание, но без достатъчно реална подкрепа.

Ходът с Делян Пеевски изкара отново хората по улиците и принуди кабинетът и неговите опекуни да обещаят, че ще оттеглят номинацията. Подобно състояние на политическия процес почва да граничи с абсурда. Смисълът от изборите е да излъчи управление на страната, което да има поне санитарен минимум от доверие, та да не се налага да се свикват митинги под прозорците на Министерския съвет през ден-през два.

Както е сега, съществуването на правителството изцяло се обезсмисля, освен, разбира се, като доходоносно място за верни на БСП и ДПС хора и съответния биографичен актив. Ако улицата трябва да коригира ако не всяко, то поне всяко второ решение на кабинета, нито кабинетът ще може да си гледа нормално работата, нито хората, които протестират – своята.

Всичко се завърта в един кръг, от който няма излизане, а само задълбаване: решение – протест – отмяна на решението. Ако правителството не е в състояние да взема адекватни политически решения, а вместо него трябва да решава улицата, съществуването му е изцяло декоративно.

Фактически то не може да следва стройна политическа програма, тъй като всяко негово решение подлежи, така да се каже, на ратификация от улицата. Ако няма протести, продължаваме, ако има - спираме. Значи улицата, а не експертите, пише управленската програма.

Но често улицата иска напълно противоположни неща. Едни искат да се пуши в заведенията, други – за нищо на света. Това е само пример. А колко още такива дилеми има.

Съвсем видно е, че правителството е поставено в небрано лозе – то трябва да угоди на Станишев, на опозицията вътре в БСП, на ДПС (там поне няма вътрешна опозиция), да внимава да не разсърди Сидеров и да не предизвиква улицата.

Мисля, че няма да издържи дълго така. Освен, разбира се, че и нищо няма да може да свърши.