Съдбата на кабинета „Орешарски” е в ръцете на „Атака”. Има една единствена хипотеза, при която той не може да мине със сигурност: В пленарната зала трябва да присъстват всичките 240 народни представители, групите на БСП и ДПС да гласуват „за”, а групите на ГЕРБ и „Атака” „против”, без да има нито един нерегистрирал се или „въздържал се”. Тя е най-принципната, най-изчистената и най-издържаната от гледна точка на политическите позиции на четирите партии.

АТАНАС ЖДРЕБЕВ

Другият по-несигурен вариант е ГЕРБ и „Атака” изцяло да бойкотират заседанието и да не се получи кворум, но процедурата някога трябва да се проведе или пък БСП да се принуди сама да върне мандата. За да успее правителството на Пламен Орешарски, което се очертава да се случи, са възможни следните сценарии, подредени по степен на вероятност: нерегистрация и съответно неучастие в гласуването на един или повече депутати от „Атака”, но не и на цялата парламентарна група; подкрепа на един народен представител от „Атака” за кабинета; отсъствие от залата по „неотложни причини” на човек от опозицията; изненадващо пропукване в средите на ГЕРБ.

Юристите вече казаха, че за избора на Министерски съвет са достатъчни 120 гласа, но, за да падне той при вот на недоверие, трябват 121. С тези уточнения се изчерпва политическата аритметика и идва мястото за анализ на поведението на основните играчи.

Позицията на Волен Сидеров може да се определи като спекулативна. Той казва, че  изборът на Михаил Миков за председател на НС е щял да се състои с един глас повече, дори и да са присъствали всички от „Атака” Има обаче и друг факт, който противоречи на твърдението.

В пленарната зала не се заклеха двама депутати от БСП – евродепутатката Илияна Йотова и кметът на Калофер – Румен Стоянов, които подадоха заявления за прекратяване на пълномощията им като народни представители. Така Миков беше избран със 118 гласа от БСП и ДПС и 97 „против” от ГЕРБ. Ако към тези 97 добавим още 23 гласа на „Атака”, крайният резултат щеше да бъде 118 на 120 и Миков нямаше да стане парламентарен шеф.

Така аритметиката на лидера на националистите се оказва невярна. Освен това на нарочната пресконференция, на която лансира сгрешените сметки, Волен Сидеров заяви, че никой няма интерес от предсрочни избори в момента и страната се нуждае от правителство. Това влиза в диаметрално противоречие с другата отстоявана от него теза, така добре защитена в програмната му реч в Народното събрание, че „Атака” няма да влиза в никакви коалиции и няма да подкрепя никакъв кабинет.

Логическото несъответствие между двете твърдения е очевидно, защото ако всичките 23-ма депутати не подкрепят нито един проектосъстав на Министерски съвет, неизбежно ще се стигне до предсрочни избори.

Сидеров продължава да усуква и да не дава конкретен отговор на въпросите на журналистите за това как ще постъпи при важното гласуване следващата седмица и следва стратегията да омаловажава случката с падналия кворум при избора на Миков – теза, която оборихме по силата на елементарното аритметическо доказателство.

Фактите тук са толкова добре онагледени, че би било наивно да си затваряме очите пред тях.

Другият съществен момент в поведението на лидера на „Атака” е нападателното отношение към ГЕРБ. Иска да ги измете от властта, да ревизира тяхното управление, заклеймява ги, априори изключва разговори с тях. Така той формулира собствена апория, според която няма да подкрепи никакво правителство, но ще направи всичко възможно да бъде избран кабинет. Почти сигурно е, че ще се окаже прав.

Другият играч, Бойко Борисов, развива стратегия, която по-скоро може да се нарече успешна, но и в нея съществуват някои пробойни. Предприел е курса на твърда опозиция на БСП и ДПС, подобно на Сидеров заклеймява предишното им управление, предварително прокламира новата тройна коалиция между останалите парламентарни партии. Изборът на Миков беше обявен като „уйдурма” на „Атака” с турците и социалистите, очакванията са, че при гласуването на правителството ще се случи същото.

След тежките нападки от страна на Волен Сидеров към управлението на ГЕРБ, експремиерът няма пред себе си полезен ход. Той предпочита да се дистанцира от антиевропейската партия, чиито депутати са седели, докато е звучал химнът на ЕС в пленарната зала, а нейният лидер прогонва със словата си чуждестранните димломати от тържественото заседание на парламента. Критикувайки игрите с кворума, Борисов публично разконспирира опита на „Атака” да играе нечестно, опитва се да посочи истината и да разобличи задкулисните договорки.

Ходът с евентуалното напускане и нерегистрацията на ГЕРБ при гласуването на кабинета в синхрон с действията на групата на Сидеров е част от голямото тактическо надлъгване, демонстрира истинска опозиционност и принципност на позицията, но сам по себе си не е достатъчен, за да предотврати въпросната „уйдурма”.

Конфликтната стратегия притежава един основен недостатък – тя отрича възможностите за взаимодействие и сътрудничество, за синхронизиране на позициите на двете партии при важния вот, изгорила е вече окончателно всички мостове между тях. Тя е съдържателно и идейно изчистена, но в случая предвещава опозиционност.

Ако Бойко Борисов искаше избори сега, той със сигурност щеше да възприеме друга линия на поведение. Вероятно не се чувства подготвен, а и не иска да налива вода в мелницата на „Атака”, защото осъзнава, че, противопоставяйки се на всички останали, националистите имат най-голям шанс да увеличат подкрепата си при предсрочен вот след парламентарна криза.

Изводът е, че анализът на Волен Сидеров е нещо сбъркан и на преден план изпъкват интереси, които стоят над успеха на собствената му партия.