Великобритания е може би единствената страна в Европейския съюз, в която национализмът е съвсем сериозна част от националната политическа система. В повечето останали държави национализмът е или карикатура, или е маргинален, или е презрян и отречен от т.нар. елит. Модерният европейски елит е приучен да се гнуси от национализма.

Във Франция например националистите (на Льо Пен баща и дъщеря) са силни, но презрени. Националистическата идеология е оставена на градската беднота, на аутсайдерите от панелните предградия. В Германия национализмът е (почти) официално забранен. Споменът за едни германски патриоти е вече на повече от 70 години, но на Европа, па и не света, още им държи влага. Национализмът е гетоизиран и в повечето други европейски страни, макар да е силен – Гърция („Златна зора”, „Истински гърци”), Австрия (Хайдер, макар и вече мъртъв, но политически жив, сега Щрасер), Холандия (Вилдерс), Финландия („Истински финландци”).  

Като цяло Брюксел – не Европа, Брюксел – е много чувствителен към национализма. Всяка форма на националистическа идеология е систематично заклеймявана. Девизът на Европейския съюз е „Единство в многообразието”. В съзвучие с него в Европейския парламент влизат и националисти, за да обогатят палитрата. Но след като влязат, брюкселската заплата ги превръща в кротки адепти на националдемократизма и европейската идея.

Британците са казвали навремето, че това, което е добро за Британия, е добро и за останалия свят. Великобритания не се свени да вади напред националните си интереси – както ги разбира, и понеже е силна, всички останали са принудени да слушат. От Нова година насам Европа чака да чуе какво ще й рече министър-председателят на Обединеното кралство и в сряда ще дочака той да каже как смята да я кара Великобритания с Европейския съюз.

Къде сме ние?

Далече сме ние от Англия, макар тези дни българи и румънци да се превърнати в плашилото за поданиците на Нейно Величество Елизабет ІІ. А сме далеч не толкова географски, а чисто манталитетно.

Дългите години на стремление към Европа и Европейския съюз, сляпото следване на брюкселската мода са ни докарали дотам да бъдем маймуноподобни имитатори на нещо, за което у нас се твърди, че е европейско и добро и изобщо не се подлага на съмнение.

Ние (почти) доброволно сме се отказали от националния си суверенитет, а в замяна имаме правото да пътуваме по Европа и да работим – както се вижда – не навсякъде.

Срещу гордата табела, че сме част от Европа, ние сме отстъпили на чужденци банковата си система, застрахователното дело, 100 процента от електроснабдяването (ако не се броят миноритарните пакети на българската държава, които тя може да си ги сложи в рамка и да си ги гледа), много голяма част от търговията на дребно – както с хранителни, така и с нехранителни, но също от първа необходимост стоки и изобщо всякакви сектори от икономиката, които носят ежедневни приходи.

Тези приходи изтичат ежедневно от България, от българите, и това е усилено поради тотално – и умишлено - сбърканата структура на българската икономика.

Вместо да се опитваме да ограничим това, ние, политическото ръководство на държавата, българският бизнес, хората с влияние, фантазираме и се опитваме да бием чужденците в тяхната игра. Клъстъри, хайтех, аутсорсинг, икономика на знанието и прочие, и прочие.

Какви клъстъри, като се вижда, че най-бързо растящият сегмент на българската икономика са колцентровете, където умни и кадърни български момичета и момчета с по две висши образования и с по три езика вдигат телефоните за по 600-700 лева на месец?

23 години след падането на комунизма в България не е направена нито една инвестиция, която да е създала повече от 1000 работни места нацяло. В съседна Румъния например влязоха гиганти като „Нокия” и „Рено”. А тук?  

България днес има нужда от национална стратегия и от български национализъм. Това не означава крещяща антиевропейска реторика, усмирявана периодически с подхвърляне на властови залчета и други благини.

Означава умна, просветена и проевропейска защита на националните интереси, означава поевропейчване на българските нрави вместо побългаряване на европейските, означава ясно съзнание за собствената ценност, за нашата собствена стойност, означава не да се опитваме да бъдем като другите, а да бъдем себе си.

Означава да не се страхуваме да казваме каквото мислим и да отстояваме своите интереси, за да не се разсърдела Европа. Европа, в крайна сметка – това сме ние.