За никого не е тайна, че на автогара Варна пътници ежедневно стават лесна плячка на джебчии. Не по-различно е положението и на жп гарата или в градския транспорт.

Най-лесна плячка по правило се оказват туристите. По-лошото е обаче, че голяма част от подобни престъпления остават „неразкрити”, а извършителите им въпреки, че са известни на органите на реда, остават ненаказани и успешно продължават „бизнеса”. Не е нужно да споменаваме как работи това по имиджа на Варна като туристическа дестинация.

Своята история, в която дори автобусните шофьори познават джебчиите, ни разказа г-жа Г. от Варна.

Връщах се от екскурзия в Истанбул. С пристигането си на автогарата във Варна се сблъсках с родната не до там европейска действителност.

Докато изчаквах да си взема куфара от багажното отделение на автобуса, усетих побутване от лявата си страна – там, където държах дамската си чанта.

Обърнах се и видях как добре облечено БЯЛО момиче бърка в дамската ми чанта. Успях да я хвана здраво за ръката. Докато я държах и се чудех какво да предприема, забелязах как другата й ръка, която бе покрита под пончо, подава нещо към две БЕЛИ дами на средна възраст. Успях да изблъскам скритата й ръка и нещеш ли на земята падна портмоне. Вече бях убедена, че това са джебчийки. Портмонето не бе мое и вероятно бе на вече „изгорял” пътник.

Момичето, което направи опит да ме обере, успя да се изскубне и се отдалечи. Взех падналото портмоне от земята, а другите две българки на средна възраст, които явно бяха тандем с младото момиче, започнаха да ме атакуват и да твърдят, че портмонето всъщност е тяхно. След известна разправия тръгнаха, уж запътвайки се към полицията, за да се оплачат, че съм им откраднала портмонето.

Отворих портмонето, за да видя дали няма някакви документи за самоличност. За щастие, освен пари, в него имаше и банкова карта с инициалите на притежателя.

Отидох при шофьорите, разказах накратко какво се е случило и ги помолих да сверим имената със списъка на пътуващите. Оказа се, че портмонето наистина бе на пътник от нашия автобус.

Макар историята ми да е с „Хепи енд”, в главата ми ще остане запечатано фрапиращото откровение на шофьорите на автобуса. Докато разказвах какво се е случило, единият ме прекъсна с думите: „ааа… едно младо момиче, с нежни черти по лицето, БЯЛО момиче ли? Ами, ДА, тя си е тук! Ние си я знаем!”

За Бога, те са знаели за присъствието на това младо момиче и неговите намерения, но никой не ни предупреди.

„ДА“, уважаеми шофьори, но тя не краде Вас, а Вашите пътници ... нищо не ви костваше да ни преупредите.

Питам се до кога ще я караме така, до кога ще приемаме това за нормално, до кога и органите на реда ще ТОЛЕРИРАТ това.