Часът е малко след 11 преди обяд. Слънцето все още радва с последните си топли лъчи, а Ботевата градинка е пълна с малки деца, които се щурат напред-назад с широки усмивки. Подире им търчат мами, баби и дядовци. „Ей сега ще ти покажа... Виждаш ли този човек? Ако не слушаш, той ще те вземе в мазето“, нарежда възрастна жена, докато върви по петите на малко русокосо момченце. Детето обаче вместо да се уплаши от „съвременния Торбалан“, в който баба му превръща образа на бездомника, заспал на една от пейките в градинката, се смее и тича към „спалнята“ му, за да го види отблизо. Малкият бяга напред-назад около скитника, а на възрастната дама не й остава друго, освен да внимава внучето да не се спъне. Въпреки детския глъч бездомникът не дава признаци, че скоро ще се пробуди. Свил се на една страна на пейката, мушнал ръцете си в палтото, сякаш нищо не може да го смути. Под пейката прилежно са прибрани чифт чехли. Багажът му представлява планина от торби и кашони, спретнато подредени по продължението на дългата пейка.

Според по-честите посетители на Ботевата градинка и комшиите мястото е доста привлекателно за скитниците. Лошото е, че макар денем да спят или да обикалят в търсене на препитание, вечер се събират на група и си устройват купони под звездите с намереното или припечелено през деня.

Спящият в крайна сметка се пробужда, когато усеща миризмата на гореща закуска. Приема я с благодарност, срещу която разказва доста лаконично историята на живота си. „Казвам се Милко Стоянов“, започва той. Сравнително млад е, не повече от 35 - 40-годишен. Улицата му става дом по неволя още миналата година. Поработил няколко години в частна фирма, но решил да учи задочно. На шефа му това не се понравило, тъй като той дори не бил предупредил за начинанието си. Затова Милко съвсем скоро останал без препитание. Майка му, при която все още живеел, потърпяла безработния си син, но един ден взела категорично решение. „Каза ми, щом не нося пари у дома, да се махам“, разказва скитникът, докато с мъка се опитва да отвори очи и ги търка, за да фокусира света вероятно след тежко прекарана нощ в компанията на събратя по съдба.

На този етап Милко няма къде да отиде. Молил е за подслон в приюта на ул. „Петко Стайнов“, но оттам му отговорили, че настаняването става само със заповед на кмета Кирил Йорданов. Ето защо отишъл до община Варна, но още на входа служителите го насочили към Китайската стена, където се помещава социалната служба. „Там не било за мен, защото не съм отговарял на техните изисквания“, разказва обитателят на пейката. Отговорът обаче е уместен, тъй като социалните работници на този адрес се занимават само с хора с увреждания, които имат ТЕЛК. „Нямаме касателство с настаняването в общинския приют“, обясниха служителите. Те допълниха, че принципно скитниците, които родом не са от Варна, се настаняват във временния подслон на общината само ако има места. За съжаление обаче бездомните са много, а леглата - доста ограничени. Причината за навалицата пред вратата на приюта е, че от години във Варна се стичат мнозина мъже в търсене на препитание. Болшинството от регистрираните в социалните служби скитници се оказва, че са гастрольори. Години наред от социалната дирекция във Варна планират създаването на приют, който обаче да не е в рамките на Социално-професионалния учебен център „Анастасия д-р Железкова“, където е сега, а на по-подходящо място. Към момента движение по въпроса няма.

„За такива хора трябва да се създаде място, подслон, а не да спят по пейките на детските площадки и градските градинки“, смятат повечето майки, излезли с малчуганите си в Ботевата градинка. Според специалисти обаче създаде ли се такъв център, Варна ще стане още по-примамлива за гастрольори без дом.