Болните от СПИН на показ, пише днес в. „Телеграф". Заразен се изповяда, че години наред самоличността на всички болни от СПИН у нас се разкрива пред обществото. Това е заради наредба, според която те не могат да си купуват лекарства, без да си показват личната карта. В същото време законът гласи, че самоличността на всички заразени с ХИВ се пази в тайна.

„Не искам никой да ми вижда името и ЕГН-то", обяви пред „Телеграф" болен от СПИН мъж, който разказа историята си на страниците на ежедневника. Всеки в неговото положение получава собствен идентификационен код с цел запазване на анонимността и за да си получи необходимите за терапията лекарства, му искат лична карта.

Болните от СПИН имат достойнство
Коментар на Поли Пантева пред „Телеграф”

Поредното противоречие в закона излага на показ самоличността на болни от СПИН. Една наредба гласи, че за да се сдобият с лекарства, се налага да показват личната си карта, друга обаче диктува, че самоличността на всички заразени с ХИВ трябва да се пази в тайна.

Когато попитах един приятел какво би казал по повод това втрещяващо противоречие, той изписа толкова нецензурни неща, че едва ли мястото им е на страниците на този ежедневник. След помията, която взаимно изляхме върху бюрократщината у нас обаче той завърши: „важното е да напишеш истината, останалото няма голямо. значение". И понеже ми звучи напълно разумно, реших да го послушам и да напиша истината. А тя е, че цялата ситуация, в която държавата поставя болните от СПИН, е едно от най-гнусните и малоумни неща, за които съм чувала.

Бреме: Сякаш на тези хора не им е достатъчно тежкото бреме на неизлечимата болест, фактът, че им се налага да се редят на опашки в аптеките, за да купуват животоспасяващи лекарства, и мисълта, че може би никога няма да имат истински и пълноценен живот, семейство или деца. Сигурна съм, че последното, от което се нуждаят и без това страдащите серопозитивни, е поредната глупост в наредбите на здравното министерство. И още по-конкретно - безумието, регламентирано в Наредба 34 от 2005 г., която задължава антиретровируените лекарства да се получават срещу лична карта.

Право: Ясно е, че нещо не е както трябва. А и сам по себе си фактът, че има противоречие в законите ни, не е особено изненадващ. В случая обаче става дума за правото на болния от СПИН на анонимност. И не само това, ай правото да се чувства пълноценен, поне в очите на другите, ако не в своите собствени. Тук някои може би ще се възмутят и ще ме репликират, защото серопозитивен в никакъв случай не значи непълноценен. И аз веднага ще се съглася с подобно твърдение, така както всеки от нас трябва да се съгласи с факта, че в България малко са онези, които знаят как да се държат с болните от СПИН. Дали заради ниска образованост и здравна култура, или поради друг повод, но е факт. Едни бягат, както бяга дявол от тамян, други се страхуват, трети гледат с упрек, а четвърти изглеждат жалостиво. Само че в онзи, лошия смисъл на думата, който кара човекът отсреща да се почувства неравностойно и да се сниши.

Фактори: Всички тези фактори са абсолютно достатъчни всеки серопозитивен да държи на своята анонимност, за да се опита да живее нормално. Защото когато вместо собственото си отражение виждаш в чуждите очи страх, укор или съжаление, не е нужно да си неизлечимо болен, за да се почувстваш смазан. В случая обаче най-смазващ от всичко е законът. Защото именно той е ирисът на всички онези впити безмилостни погледи.