Още нищо не може да се каже кой стои зад атентата в Бургас, при който загинаха петима израелци и един български гражданин, но няколко часа след взривяването на автобуса на паркинга на летището български експерти по тероризъм побързаха да кажат, че атаката е безпрецедентна за страна от Европейския съюз. То се знае, като държава и народ ние сме уникални, няма други такива, ама тоя път ще е добре да се смирим малко.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Атентатът в Бургас е много неприятен, но не е нещо, което не се е случвало в Европа. През март например в Тулуза пред еврейско училище бяха застреляни четирима души, включително преподавател, пристигнал от Израел и двете му деца – на 6 и на 3 години.

Що се отнася до броя на жертвите, през последните години в Европа имаше далеч по-кървави атентати – например в Лондонското метро през 2005 година, когато 4 камикадзета се взривиха и убиха 52 души или пък година по-рано в Мадрид, когато загинаха 192 човека.

Светът се глобализира, терорът – също. Никой вече не е застрахован, а когато бомбата е “жива”, предотвратяването е въпрос преди всичко на късмет.

Това не е опит за оневиняване на българските служби за сигурност; навярно и те имат вина, но е факт, че структури и страни с далеч повече ресурс не са се справяли по-добре.

Непосредствено след атентата лидерът на ДСБ Иван Костов, който известно време на ротационен принцип изкара като председател на парламентарната комисия за контрол на ДАНС (който пост, между другото беше отказан на Волен Сидеров), поиска службите да отговорят на въпроса защо България е избрана за този атентат.

Костов може да е всякакъв, но глупав не е и би могъл и сам да отговори на този въпрос, при това без да бие тъпана: годишно България се посещава от около 130 000 израелци. Те идват предимно, за да играят хазарт и по правило – с чартърни полети директно от Израел, накуп. Струпването на толкова израелци на едно място далеч от родината и без обичайната домашна охрана е изкушение за терористите и е близко до ума, че това може да бъде използвано за атака. Обаче Костов не се интересува толкова от отговора, на него му е необходимо да се вдига шум и правителството да бъде обвинено, че не се справя.

Същото прави и останалата опозиция, която едва изтрая един ден и обяви, че управляващите са се провалили и не са в състояние да гарантират сигурност на българите и на гостите на страната.

Във Франция убийствата в Тулуза станаха по време на президентската предизборна кампания, но никой от претендентите не ги използва, за да трупа точки пред избирателите. Напротив, всички, включително бъдещият победител Франсоа Оланд, застанаха зад действащия президент Никола Саркози и декларираха, че Франция ще бъде единна срещу заплахата.

В България става друго. Надделява изкушението политическият опонент да бъде уязвен, да бъде компрометиран, да бъде доказано, че България е несигурна, опасна страна. При това – публично, не само пред избирателите, но и пред света. Какво печелим от това, освен че, примерно, Станишев увеличава шансовете си да седне на стола на Борисов?

Честно казано, докарани сме дотам, че това сякаш вече ни е все едно.

Опозицията има не само правото, но и задължението да сочи грешките на управляващите. В много от случаите това става с пълно основание, понякога – не толкова, но такива са законите на борбата за власт: и едните, и другите се опитват да убедят хората, че са по-достойни. От това, на теория поне, би трябвало да печелят избирателите.

Обаче когато става дума за човешки живот, за противодействие на решени на всичко терористи, и власт, и опозиция е редно да се смирят. Да подредят ценностите. Първо – живота. Чак след това – власт, пари и слава.

Иначе каква е разликата между политиците и терористите?