За 34 години – от 1900 до 1934-а, населението на България е нараснало от 3 744 283 на 6 077 939 души. Това при три много кървави войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, две също много кървави комунистически въстания и червен и бял терор, световна икономическа криза и масова емиграция.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

1946 година България посреща с население от малко над 7 милиона, а през 1985 година е регистрирана най-многобройната популация изобщо - 8 948 649. 26 години по-късно преброяването пак отчита динамика, но надолу – живеещите в България са вече 7 364 570. Това е минус 2 милиона и половина. Българи. За четвърт век.

Близо 2 милиона са хората над 60-годишна възраст, малко над 4 милиона са тези, които са на години, които им позволяват да се трудят. Не всички го правят, затова съотношението работещи/неработещи е 1:1 и се влошава.

Тревожното е, че не само намалява населението – средно със 100 000 души всяка година от 1985-а насам, но и все по-малко стават хората, които могат да изкарват благата, да осигуряват парите за пенсионерите и за децата, които имат други задължения.

Това е въпрос на по-обстоен анализ, но се вижда, че населението намалява не само защото броят на умиранията е по-голям от този на ражданията, но и защото много хора напускат България.

Наскоро БАН направи изследване за българите, живеещи в Испания. Там, по неофициални данни, има близо 200 000 наши сънародници, а анкетата показва, че около 70 процента от тях, 140 000 души, не искат да се връщат в България. Не искат и децата им да се връщат.

Това е явление, което има най-малко два принципни отговора.

Единият е, че тези хора сами са си избрали съдбата. Те на собствена отговорност са си потърсили и намерили втора родина, имат работа и живот там, извън България. Тя не им е длъжна с нищо, понеже те не плащат данъци, социални осигуровки и, това е самата истина, допринасят за благото на първата си родина по-малко, отколкото ние, които живеем тук.

Другият възможен отговор е, че България има нужда от тези хора, понеже е преживяла ужасен демографски спад. 2 милиона и половина аут за 26 години е може би световен рекорд.

Ако се приеме, че България трябва да си върне “блудните синове”, и тук са възможни поне два подхода.

Първият се практикува, вярно, не много последователно, от почти всички администрации.

Той най-общо може да бъде описан като глезене на емигрантите – както на тези, които са емигрирали преди десетина години, така и на тези, които са потомци на напуснали България преди век и повече. Това се прави по стандартен начин: улеснена процедура за гражданство и паспорт, специална помощ за български училища в чужбина, законодателство, което улеснява участието им в политическия живот – право да избират и да бъдат избирани и така нататък.

Това, струва ми се, е грешно.

Не можем да подкупваме хората да са българи.

България не трябва да изкушава сънародниците зад граница с отстъпки, които не се полагат на останалите в родината, а трябва да положи усилия те сами да искат да бъдат българи.

В добрия вариант не държавата трябва да полага усилия да връща хората, а те трябва да полагат усилия да се връщат в нея.

За съжаление, нещата вървят в друга посока.

Вижда се.