Религията няма място в училището, патриархът няма място в парламента, а мутрите носят най-големите и най-златните кръстове - това са няколко от предизвикателните тези в анализа на Татяна Ваксберг, публикуван в "Гласове".

Пак мина 15 септември, пак се усети, че българското правителство не знае какво да прави нататък, и пак стигнахме до религията с нейната задължителност в училище, пък и защо не извън него. Този епизод се играе по един и същи начин от години насам, но през сезон 2010-2011 има една новина: левият президент се съгласи с една дясна партия и заедно взеха да предлагат задължителното нещо. Е, има и друга новина, и съжалявам, че не съм я открила аз, а Ивайло Дичев /вж. вестник „Сега“/: през този сезон противниците на задължителната религия взеха да говорят като едни кротки овчици. Ама пък как да говорят, след като задължителната вяра взе да се очертава като смайващо атрактивно политическо мото. Цял консенсус между непримиримите породи.

Диктатура на псевдодуховното

Но дори и това изненадващо единомислие не е толкова съществено, колкото фактът, че съдържателният дебат около тази тема не помръдва от мъртвата точка. В темата все така участват атеисти и религиозни, поравно разбити на фалшиво и на искрено говорещи, а все така липсват привържениците на светскостта.

Религията все така се разглежда като някакво хапче срещу аморалност и бездуховност. И все така излиза, че спорът се води между тези, които искат да наложат православната религия с огън и меч, и между тези, които толерантно са готови да пуснат в класната стая дори огъня и меча на още някоя религия. Само че спорът не е между тези две страни и никога не е бил. Спорът е за това дали религиозността на децата е работа на училището. Аз твърдя, че не е. Това е работа на техните родители. Останалото е диктатура на псевдодуховното.

Възкръсването на тази тема ми напомни Лукановата зима зад прозореца и френския дипломат Ив Манвил, който си беше зарязал гостите и говореше по телефона със сигурно десетия за вечерта събеседник. Убеждаваше всички наред да впишат една дума в преамбюла на българската конституция, която се пишеше тогава. В проекта пишеше, че България е „демократична, правова и социална държава“, а Манвил съветваше в изброяването да се включи и определението „светска“. „Съветваше“ означава, че разговаряше с всички - СДС и БСП, плюс един-два профсъюза. „Съветваше“ означава също и това, че той се изнервяше. Повтаряше по пет пъти, че днес, в Лукановата зима, тази дума не изглежда особено важна, но че в бъдещето тя ще е в състояние да разреши много проблеми.

Предложението не се приело добре, каза после той. Повечето от представителите на БСП му напомняли, че са в деликатна позиция - те идвали от атеистична партия, забранявала половин век религията и останала без идея какво да прави нататък с отношението си по този въпрос. Казали му, че няма да настояват за изтъкването на принципа на светскостта в преамбюла. Повечето от представителите на СДС имали абсолютно същия аргумент, но със сменен подлог - комунистите забраняваха религията, казвали те, а ние се борехме с комунистите. Не сме го правили, за да управляваме после като тях. Някъде там Манвил за стотен път каза, че атеизъм е различно от светскост и на сто и първия път прегракна, защото неусетно беше започнал да вика.

А ако и главният мюфтия влезе в парламента?

Двайсет години по-късно проблемите са вече тук и нямат конституционна спирачка. Дори по-лошо - за двайсет години не се появи нито медия, нито интелектуален кръг, които да боравят адекватно с думата светскост в публичното пространство. Тази дума просто я няма там, ако не броим единици автори, които спорадично пишат за това. Думите са само две: атеизъм и религиозност. И макар сега да е чак 2010 година, полето на терминологията си остава сковано някъде там - в ледената Луканова зима.

Днес въпросът за пореден път е поставен по следния начин: да има или да няма задължително изучаване на религия в училище. Само че този проблем е функция на друг: религиозна държава ли е България? Атеистична? Светска? Кое от трите? Откъде накъде образованието ще се обмисля отделно от цялостния въпрос, нерешен през 1991?

Впрочем, това се е случвало вече веднъж в най-новата българска история - когато царят стана премиер, който трябваше да се закълне пред конституцията. Тогава той покани патриарха в пленарната зала - за да се закълне и пред Библията. По-рано това не беше се случвало. Масовата любов към царската особа тогава заглуши логичния въпрос: какво търси патриархът в пленарната зала? Конституцията може и да не казва, че страната е светска, но поне казва, че „религиозните институции“ са отделени от държавата. Утре премиер ще стане Доган и ще си покани в парламента главния мюфтия. Ако това предположение не звучи добре, може би е правилно да видим по коя причина - защото мафиот не бива да става премиер или защото мюсюлманин не бива да става премиер? Кое от двете? Ако е второто, значи нещо друго е маскирано зад искането да сме по-религиозни.

От трите групи, условно наричани „атеисти“, „светски настроени“ и „религиозни“ днес говорят предимно последните. Това е и единствената група, която се разви в годините и дори се разби на две вътре в себе си: едните искат задължително православно вероучение, а другите искат задължително преподаване на всякаква религия, в зависимост от това от какви семейства са децата. Вторият поглед се смята за разкрепостен, а първият - за радикален. Всъщност и двата са различни прояви на едно и също - на схващането, че религиозността е наша задължителна - и то социална - проява. Е, светскостта е точно обратното: тя включва в себе си уточнението, че никой не е длъжен да принадлежи към някаква религия. Този принцип е въведен със закон във Франция през 1905 година. Оттогава е ясно, че релиозността и нерелигиозността не са част от държавната политика и не са национален въпрос. Те са индивидуален избор.

"Спасение" за болните духом

Другото ново в изтеклите 20 години е аргументацията на тази най-често говореща група. Когато днес много хора искат задължителното въвеждане на религията в училищата, те вече не казват, че това е отговор на 45 години атеистичен комунизъм. А ако го казват, то рядко и не като основен довод. Днес твърдението е следното: обществото е болно духом и не различава добро от зло, но проблемът ще се реши, ако религията е задължителен предмет в училище.

Това разсъждение е като да приложиш таблицата за умножение към задача с изваждане. Един проблем се решава, ако правилно му определиш първопричината. Ако ли в безсилието си вземеш да лекуваш симптомите, вместо болестта, можеш да получиш доста уродлив резултат. Да не би липсата на религия да роди мутрите? Напротив, мутрите са даже богопослушни хора - викат поп да им освещава офиса, строят параклиси и задръстват гробищата с гранитени исполински кръстове. Приживе носят кръстове и на врата - от златни по-златни. Най-големия такъв видях да виси на врата на Аркан малко след като беше убил 10-20 хиляди души - надена го и отиде да се жени в църква за чалга-певицата Цеца. И - чудна работа - нито онази църква /сръбската/, нито тази /българската/ някога са се разграничавали от подобни прояви. Да пази Бог от богохулното им, при това положение, желание да разясняват на децата кое е добро и кое - зло.

Постепенното превръщане на мутрата в модел на подражание и подмяната на злото с добро просто не е феномен, породен от липсата на религиозност и затова не може да бъде преборван със средствата на задължителната религиозност. Той е социален феномен, породен от политически фактори. Изработването на добра политика в образованието е далеч по-успешното оръжие в борбата с това, което най-общо се определя като бездуховност. Ученици, които учат за Леонардо да Винчи в половин учебен час, а за Шекспир - в цели два изискват малко по-различна посока на нашия интерес към думата „духовност“. Половината от общественото усилие с религиозността да беше отишла към Гьоте, Бах или Вермеер, и разликата между доброто и злото щеше да има много повече шансове да изпъкне.

Автор: Татяна Ваксберг, Редактор: Александър Андреев