„Кралицата на красотата от малкия град” – това е първото премиерно заглавие от новия театрален сезон, което ще можете да гледате от петък на сцената на театър „Възраждане”. Неговият режисьор, който е носител на голямата награда за цялостен принос в театър „Аскер” 2010 е гост на Димитрина Пандурова.

- Вчера беше първия учебен ден. Кой урок още не сме научили?

- Да живеем. Умеем да се правим на живеещи хора, а всъщност, когато има връзка със смъртта, тогава разбираш как трябва да се живее. Това е много важно. Ние непрекъснато играем наляво-надясно, а всъщност няма истински живот, защото само онова нещо, което е над нас, то ни дава пътя и трябва да се опитаме да влезем в този път. Това е животът. А ние живеем ден за ден, а има неща, които са над това.

- Да живеем с „кралицата на красотата”, обаче когато е в „малкия град”, какво да правим ние в големия?



- Дали е малък или голям, градът е пълен с хора. В малко селце или в Ню-Йорк – в тях живее пак един човек и той е целият свят. И ние трябва да знаем, че „Аз” съм светът. Няма нищо друго освен „Аз-а”.

- А защо имате слабост към драмата?

- Не, не. Много умеех да работя с комедията. Но поначало животът на хората е връзка между сълзата и смеха. Точно затова обичам работата в театъра – никога не мога да направя желязната драма – има и смях и сълзи в моите работи. В последните години по време на работата ми в Бургаския театър имах все драматични роли, но въпреки това хората се радваха на драмата на този герой. Те разбираха, че тази драма е свързана с кръвта. Кръвта е живот.

- А вярвате ли в Божието наказание?



- Да.

- Има го?

- Би трябвало. Не смея да го кажа това нещо, но го усещам. Има такова нещо. Особено в моите представи за лошото и доброто. И смятам, че аз самият вече съм наказан от Бога за много неща, които съм правил в живота си. И всъщност съм виждал много хора, които са зли. И те получават Божия бич.

-

Дали ни наказва и сега Господ нас, българите?

- Не само българите. Целият свят. Ние сме част от света. Нашата нация има виталност и има силата на българския дух. Обаче светът е наказан, защото лошо живее.

- Не живее по правилата на Господ?

- Няма правила всъщност. Онова нещо над нас ни дава дявола и ангела и ние се лутаме между ангела и дявола. Това е голямата беда и радостта е голяма, когато избягаме от дявола.

-

Успяваме ли обаче?



- Не можем винаги.

- Тази седмица беше и Кръстов ден. Този кръст не олеква, като че ли става все по-тежък...



- Защо само за кръста да говорим? Във всяка религия има ръка, което може да е кръст, може да е корана и много неща, които са свързани с духа на човека. Ние избягваме от тези неща, които са важните. Нашият кръст впива отровата. Уви.

- Може ли робството да бъде хубаво, да му се радват? Защото вие сте казвал, че актьорската професия е робска професия?

- Май, че не съм прав. Робството е нещо „красиво”, защото робството е спокойно нещо, на роба му е все едно какво ще е утре. И той няма повече желания от наложените му граници. Когато махнеш границите на робството, започваш да се ужасяваш, защото започваш да правиш нещо, да имаш отговорност за себе си и за хората около себе си. Актьорската работа от една страна е робство, а от друга –свобода – нещо като свободно робство. По време на т.нар. турско робство нашата нация имаше доста права – това не е робство. Това беше една империя, в която нямаше нищо толкова страшно за някои от българите. Но имаше други хора, които казваха, че искат да имат не елементарни права, а собствена държава. Това е много важно нещо.

-

Нещо, което имаме днес, но като че ли пак не сме доволни.

- Много е странно, че ние не обичаме да сме доволни. Непрекъснато сме недоволни. Минаха вече двадесет години – години на борба за демокрация. Идва момент, в който хората се изморяват. И заради липсата на енергия казват, че искат да има „чичо с големия юмрук”. Това, което стана през последните години, е много важно – че ние вече не сме комунисти в основата на живота ни. И няма връщане назад към комунизма.



- Театралната реформа ще се случи ли този път?

- Аз работя в системата около театъра. А когато си извън системата, гледаш как се прави пътя за театъра. Когато работя за една пиеса с актьорите около спектакъла, не ме интересува каква е системата. Знам, че има много нередни неща, нямам възможност да го покажа, защото не мога вече да го казвам, не мога да осъществявам идеите си и оставям други хора да го правят – не говоря за Министерството на културата – това е друго нещо.



- Кога не се случват нещата?

- Кои неща?

- По принцип – и в театъра, и навън.

- Когато имаш талант, всичко става. Много важно е да имаш талант – не само в изкуството, да имаш талант в живота.

- Ще дойде ли на премиерата ви, за която споменах в началото, втората ви майка – проф. Стаменова?

- Не смея да го правя това. Искам да я поканя след 4-5 представления. На премиера не е добре да се идва.

- Проф. Стаменова е лекарят, който ви вади от болницата и ви помага.

- И не само тя. И от Пета градска ме спасиха преди това. Всъщност дали е спасение? – Няма значение...

-Вярвате ли в прераждането?

- По-рано знаех, че има прераждане. Вярвах в това. А сега го знам поначало.

- Премиерата ви е на много хубав празник – Вяра Надежда и Любов. Ако трябва да изберете само една от тях – Вяра, Надежда или Любов?

- Вяра.