Най-важното бе, че имаше думата „свобода“ в нашите стихове, каза за БТА поетът и драматург Стефан Цанев, който днес празнува 90-годишнината си.

Цанев каза за БТА, че сред най-ярките години в неговия живот са началото на шестото и седмото десетилетие на миналия век.

„Тогава аз и моите приятели Константин Павлов и Любомир Левчев променихме стила на българската поезия с въвеждането на свободния стих в българската литература“, каза той.

Както драматургът каза по-рано тази седмица на представянето на юбилейния си сборник „Носете си новите дрехи, момчета!“ на фестивала „Море от книги“ във Варна, в началото на 1960-те години той публикува във вестник „Литературен фронт“ текст в защита на свободния стих, зад който застават поетите Константин Павлов и Любомир Левчев. Публикацията възбужда дискусия, която трае години.

„Дотогава това не съществуваше, с изключение на няколко спорадични стихотворения на Елисавета Багряна от 30-те години“, разказа Цанев. „Социалистическото изкуство симпатизираше на класицизма. Със свободния стих ние разрушихме правилата, като най-важното беше, че имаше думата „свобода“ в нашите манифести и в нашите стихове“, допълни той.

На своя широк принос към българската култура писателят гледа скромно. Той обясни, че ако можеше да се върне назад във времето, би променил само едно: „бих написал по-хубави неща“.

„Няма български драматург, който да е стигал до такива психологически дълбини при създаването на персонажите си и който да отразява така мощно и проникновено разломния дух на днешното време“, пише писателят и издател акад. Иван Гранитски по случай юбилея на Цанев.

Според акад. Гранитски Стефан Цанев е несъмнено най-яркият изразител на протестното мислене, на антидогматичната нагласа, която преобладава в новата вълна в българската лирика, появила се в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. Издателят казва, че поезията на Стефан Цанев е заредена с енергията на несъгласието, протеста, възмущението от пълзящата в обществото демагогия. Според него чувствителната духовна мембрана на поета усеща задаващите се разложителни тенденции в социалната тъкан и реагира с остри изблици.

„Ако внимателно препрочетем не само поезията на Стефан Цанев, но и драмите, както и многобройните му публични изяви, интервюта, статии, есета, филипики и пр., ще се убедим в неговата последователност и категоричност в отстояването на смела гражданска позиция. Той следва Ботевия завет, че почтеният човек трябва силно да люби и мрази“, пише още акад. Гранитски.

„Думите за поета са най-силното оръжие, когато са искрени и истински. Неговата лирика не търпи фалша, подмените и предателствата. Тя мечтае, че някой ден човечеството, а и българското общество, ще се събудят от апатията, инерцията и самодоволството и ще осъзнаят своята историческа роля за спасението на човешките души“, казва още издателят.

Стефан Цанев е роден на 7 август 1936 г. в с. Червена вода, област Русе. През 1954 г. завършва Математическа гимназия в Русе. Завършва журналистика през 1959 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1960 г. е приет да учи драматургия в Московския киноинститут, който завършва през 1965 г.

След завръщането си в България Стефан Цанев работи като редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ до 1967 г., а впоследствие е драматург в редица театри – в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“, в Театър 199, в Театъра на окръзите, в Театър „София“ и в Театъра на Българската армия. В Драматичния театър в Пловдив работи заедно със съпругата си – актрисата Доротея Тончева. До днес живее в Балчик.

През годините на комунистическия режим Стефан Цанев е сред авторите, чието творчество нееднократно е обект на ограничения. Цензурни комисии забраняват няколко от неговите постановки. Стефан Цанев продължава творческата си дейност, като по собствените му думи работата в театъра се превръща в негов спасител. След 10 ноември 1989 г. той продължава активно да участва в обществения дебат със своите публикации и граждански позиции. За настъпилите промени поетът казва: „Съжалявам, че доживях свободата, че не умрях с мечтата си за свобода“.

Автор е на повече от 30 пиеси, сред които „Процесът против богомилите“ (1968), „Джуджето и седемте Снежанки +1“ (1976), „Рицарят на печалния образ“ (1978), „Последната нощ на Сократ“ (1986), „Тайната вечеря на дякона Левски“ (1986), „Параноя“ (1991), „Величието и падението на Стамболов“ (1993), „Пир по време на демокрация“ (1996), „Адът – това съм аз“ (1997), „Духът на поета“ (2011), „Заговорът на Калигула“ (2014), „Цигуларката на Бога“ (2016) и „Убийството на Богородица“ (2022). Негови пиеси са представяни на сцени в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Санкт Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага и други градове.

Творчеството на Стефан Цанев обхваща поезия, драматургия, романи, публицистика, сборници с есета, както и детска литература. Автор е на стихосбирките „Часове“ (1960), „Композиции“ (1963), „Перигеи или най-голямото приближаване до Земята“ (1967) и други, както и на „Анини приказки“ (1976), сборника с есета „Убийците са между нас“ (1996), романа „Мравки и богове“ (2000) и други. Част от творбите му са преведени на редица европейски езици, както и на китайски, монголски, арабски и иврит.

Стефан Цанев е носител на множество отличия, сред които Националната награда за литература „Иван Вазов“ за цялостен принос към литературата (2004), орден „Стара планина“ – първа степен за цялостен принос към българската култура (2006), наградата „Икар“ на Съюза на артистите в България за цялостен принос към театъра (2019) и наградата „Аскеер“ за цялостен принос към театралното изкуство (2021). През 1992 г. е обявен за Международен мъж на годината 1991/1992 от Международния биографичен център в Кеймбридж, Великобритания. В класацията на Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив за 2014 г. е определен за най-четения български автор.