Далеч от това да са загуба на време, съжаленията, които ви преследват, разкриват повече за това кой сте, отколкото биха могли да разкрият успехите ви.

.............................

Едит Пиаф пее „Non, je ne regrette rien“ („Не, не съжалявам за нищо“), докато Франк Синатра признава, че има „няколко съжаления“, но „твърде малко, за да ги споменем“. Може би Пиаф просто има добра памет за щастливите моменти, а Синатра предпочита да не се връща към множеството си грешки. Но и двамата изразяват широко разпространено убеждение: съжалението е загуба на време, пише Джошуа Халберстам за psyche.

Но може би това разбиране е твърде опростено. Съжалението не е просто болезнен спомен, който трябва да изтрием. То е един от най-силните инструменти, с които разполагаме, за да разберем себе си.

Защото не съжаляваме за всичко. Някои пропуснати възможности избледняват почти веднага, докато други остават с нас десетилетия. Разликата между тях разкрива какво наистина има значение за нас.

Съжалението показва кои възможности са били наши

Представете си човек, който като дете мечтае да стане световноизвестен спортист или музикант. Ако никога не е имал необходимия талант или реална възможност, вероятно няма да изпитва истинско съжаление. Това е просто красива фантазия за друг живот.

Но ако е имал способностите, започнал е нещо и е спрял твърде рано – тогава усещането е различно.

Именно такива съжаления остават. Не защото човек е обсебен от миналото, а защото усеща, че е имало реален път, по който е могъл да тръгне.

Можех да науча език. Можех да поддържам по-добре някои приятелства. Можех да приема онази възможност. Можех да бъда по-смел.

Тези мисли болят, защото алтернативният живот изглежда близо.

Защо съжаляваме за неизживяното

Психолозите отдавна изследват разликата между съжалението за действията, които сме направили, и съжалението за нещата, които не сме направили.

В краткосрочен план по-силно ни измъчват грешните действия – необмислена дума, лоша покупка, неправилно решение. Те са пресни и лесно можем да си представим как бихме постъпили различно.

Но с времето често започват да тежат повече пропуснатите възможности.

Неизпратеното писмо. Непотърсеният човек. Мечтата, която сме оставили настрана. Пътят, който не сме избрали.

Причината е проста – грешката, която сме направили, вече е част от историята ни. Но възможността, която сме пропуснали, продължава да съществува като въпрос: „Какво щеше да стане, ако…?“

Съжалението не е само за решенията, а за човека, в когото се превръщаме

Когато говорим за съжаление, обикновено мислим за конкретни действия. За нещо, което сме направили или не сме направили.

Но най-дълбоките съжаления често не са свързани със събитията, а с характера.

Хората не съжаляват само за една пропусната среща или една грешна дума. Те съжаляват за годините, в които са били прекалено горди, прекалено уплашени или прекалено затворени.

Съжаляват за гнева, който са позволили да управлява живота им. За ината, който е разрушил връзки. За страха, който ги е спрял да направят важна крачка.

Понякога най-голямото съжаление не е „Какво направих?“, а „Какъв човек позволих да стана?“.

Съжалението като начин да се променим

Често хората оправдават недостатъците си с думите: „Такъв съм си“. Но съвременната психология показва, че характерът не е напълно фиксиран.

Можем да променяме навиците си, реакциите си и начина, по който се отнасяме към другите.

Съжалението може да бъде болезнено, но то ни показва къде има нужда от промяна.

Ако съжаляваме, че сме били прекалено пасивни – може би е време да действаме.

Ако съжаляваме, че сме пренебрегвали близки хора – може би е време да възстановим връзките си.

Ако съжаляваме, че сме изоставили мечта – може би не е твърде късно да направим малка крачка към нея.

Не трябва да живеем в миналото, но трябва да го слушаме

Разбира се, съжалението може да стане разрушително, ако ни държи в постоянна вина. Но когато го разглеждаме като източник на информация за самите нас, то придобива друга роля.

То ни казва какво ценим. Какви хора искаме да бъдем. Какви възможности все още усещаме като свои.

Успехите ни показват на какво сме способни. Но съжаленията често показват какво още не сме осмелили да станем.

Джошуа Халберстам Преподава философия и юдаистика в Централния колеж на Нюйоркския градски университет. Той получава докторска степен по философия от Нюйоркския университет, докато следва следдипломно обучение по талмудизъм. Книгите му включват „ Ежедневна етика: Вдъхновени решения на дилеми от реалния живот“ (1993) и романа „Място на масата “ (2009).