Петър Кралев работи и живее в Стара Загора. Гостува няколко дни във Варна, за да представи авторската си книга "Психотерапия на алкохолизма". Това е първата българска книга по проблемите на зависимостта.

Петър Кралев е завършил българска филология във Великотърновския университет. Работи като учител, после е главен уредник на литературен музей. Интересите му го насочват към Швейцария. Там се дипломира като неорайхиански психотерапевт при проф. Валдо Бернаскони в Лугано. След това завършва и магистратура по психология в България. Работи с групи в различни градове на страната. Главен редактор е на единственото у нас списание по психология, новосъздаденото издание на Българската асоциация по трансперсонална психология и холотропна психотерапия "Катарзис".



- Книгата Ви "Психотерапия на алкохолизма" е уникална по рода си в българското издателско пространство. Как започнахте работата си над нея?

- Започнах я първо като статия. Разработих проблема за характера на зависимостта и конкретно оралния характер. Разглеждам алкохолизма, но този характер се свързва и с анорексията, булимията. Характерът е онази първична емоционално-чувствена арматура, оформяща се от деня на раждането докъм седмата година от живота ни, когато възприемаме и опознаваме света предимно чрез чувствата и емоциите си. Около него се надстроява сградата на бъдещата личност, той предопределя до голяма степен бъдещите ни психични успехи или неуспехи, което често става по абсурдни и болезнени начини.

Характерът се ражда, за да ни предпазва при социалните и интимни контакти чрез определени реакции, плод на "хронифицирани" сътресения в емоционалния ни живот в ранна възраст. Заради тях говорим за характерови травми. Те деформират емоционалната арматура по определен начин, уж за да е по-устойчива в бъдеще точно на тия сътресения, пред които в една по-крехка възраст се е огънала. Там се пропуква осъзнатото ни рационално поведение и често пъти един тип мотивация, свързана със страхове, подтиснатост и гняв, изглеждащи за повечето хора абсурдни, взема връх. На базата на тези травми се определя и типът характер. За оралния това са зависимостите, хранителните психогенни разстройства. Става дума за задоволяване на потребности, свързани с устата. Те си съществуват и съвсем не са свързани само с яденето и пиенето, както се смята. В йерархията на останалите нарцистични потребности те са най-ранни. И тъй като пиенето на алкохол до припадък, пушенето на тютюн като комин, тъпченето с храна и после повръщането - булимията, както и тоталният отказ от храна - анорексията, не са начини да удовлетворяваш потребности, то стигаме до въпроса за какво все пак става дума? Кога е времето на техния генезис в психичен аспект? И защо заемат такъв важен момент в живота на индивида, та по-късно стават причина за цялостното му проваляне, че и за смъртта му?

- Означава ли, че зависимостта се предпоставя още от раждането на детето?

- В първите си месеци след раждането детето живее в състояние на "недиференцираност", то е и себе си, но и външния свят. Например то не може да почувства майчината гръд като нещо външно на собствения му Аз. Егото му се определя от физиологични механизми, които включват устата и зоните около нея. Външният свят не е нещо абстрактно, там все още отсъстват времето и пространството. Комуникацията с реалността е изцяло телесна. Некърменото, необичаното дете получава травми. В психологията този отрязък се определя като сензорна фаза, най-ранната в човешкия живот, тя приключва някъде около първата година. Тук се зараждат доверието или недоверието, любов или омраза към обекта на любовта, стремеж и движение по посока към света или бягство от него. Гладът за впечатления и усещания после, идващи през кожата и устата, чрез които се усвоява и опознава светът на психично ниво, се преживява същевременно и като глад за повече удоволствие. Той се хронифицира, оралите са ненаситни, изпитват глад за обич. При този вид характер откъсването от зависимостта е най-трудно. Тези хора са много крехки.

- Има ли разлика между мъже и жени?

- Хранителните разстройства са женският еквивалент на алкохолизма, който засяга повече мъжете. 90% от болните с хранителни разстройства са жени, млади, не винаги с напълно оформен характер. Алкохолизъм се развива при мнозинството от болните след 30-годишна възраст.

- Прави ли се статистика за броя на алкохолиците?

- Има общоевропейски изследвания, според които 5 - 7% от населението са алкохолици, в Русия са много повече. Развитието на зависимостта повишава толерантността към алкохола. В началните етапи болният носи много, може да изпие над 700 милилитра водка, без да му личи. После толерантността пада.

- Целта, която искате да постигнете с книгата си?

- Целта ми не е да се противопоставя на пиенето, разбира се, с мярка, умереното. Целта ми е да помогна на специалистите и на хората с такъв проблем. У нас няма подобна литература. Кошмарно е, че в България няма дори един краткосрочен курс за психология на зависимостите в университетите. У нас нерядко лекарите се карат на болните от алкохолизъм или ги лекуват с антидепресанти. По този въпрос у нас има глад на информация. Българските психиатри работят с концепции отпреди 40 - 50 години. А информацията, знанието за болестта алкохолизъм е най-важният компонент в борбата с нея.

- Познавате много добре какъв е подходът в Полша към зависимите от алкохола.

- В Полша, в света като цяло успеваемостта в лечението на алкохолизма е 30%. У нас е 5 - 10%. 95% от излезлите от психиатрия след лечение търпят рецидиви в рамките на една година. В Полша са организирани информационни обучения в училищата, създадени са много консултативни кабинети, съществуват обществени служби, където може да се потърси подкрепа от болния, от близките. Проблемът в България не е видим. В Полша е изградено обществено съчувствие към проблема. У нас все още той се прикрива от засегнатите. Акцизът на алкохолните напитки в Полша се разпределя изключително за превенция, за лечение и за осведомяване на хората за болестта. Там са организирани стационарни центрове. В тях се провежда първоначален курс на лечение за 40 дни. Отделят се значими суми за всеки пациент в рамките на 2500 долара. Във Варшава има над 200 групи анонимни алкохолици. Издаден е указател къде човек може да потърси помощ срещу алкохолизма. Например и в 2 часа през нощта може да телефонира, да посети център, ако почувства необходимост.

В книгата си давам добра представа какво се прави в света по проблема с алкохолизма, специалистите ще научат къде, какви терапии се прилагат, нови методики. А болните от алкохолна зависимост получават съвети към какво да се насочат, без да излизат от общественото си съществуване.

- Какви са разликите между алкохолик и пияница? Хората, които не пият дни наред, месец, а после правят запой, какви са?

- Алкохоликът е изгубил социалната си принадлежност, изгубил е механизмите си за адаптация. Той е скаран с целия свят. Престава да функционира като социален човек. Пияницата е злоупотребяващ с алкохола човек.

Запоите са категоричен знак за алкохолизъм.

Бих казал - алкохоликът пие, за да живее, пие по принуда. Пияницата живее, за да пие.

Важно е разпознаването на проблема. Причините за появата му са разнопосочни. Може да е моментна криза. За половин година се развива зависимост. Алкохолизъм може да се породи и от пиене в компании, а после - всекидневно. Най-трудното лечение е, когато зависимостта се превърне в съпътстващ симптом на оралния характер, характер, който има проблеми с взаимоотношенията със света.

- Защо у нас сме толкова назад не само в лечението на алкохолизма, а и в отношението на обществото, на отделната личност към болестта?

- Първо, държавата е напълно абдикирала от проблема. Имаме само две клиники - в Суходол и в Раднево. Но като цяло психиатрията е слаба в това направление.

Второ - пълна липса на психотерапевтична литература, на произведения, които да изследват различни методики.

- Оптимизмът Ви?

- Във Варна е създаден Център трансперсонален проект "Реализация", който организира представянето на книгата ми. Благодарение на д-р Мариян Господинов, на Елена Евтимова, създатели на центъра, основатели на Българската асоциация по трансперсонална психология и психотерапия, на която д-р Господинов е и председател, тук се развива трансперсоналната психотерапия - холотропно дишане, регресивна терапия, автогенен тренинг, много други методи на положително въздействие. Списание "Катарзис", което създадохме, също е успех.