Своята история за Варна е разказал художникът Николай Трандов за Регионална Библиотека - Варна.

Николай Трандов е роден през 1930 година в Констанца и заедно със семейството около 10 годишен се изселва от Добруджа във Варна през 1940 г.

Това се случва след подписването от Румъния на Крайовската спогодба на 7 септември 1940 година, с която Южна Добруджа е върната на България и фактически е възстановена границата, определена от Берлинския договор (1878 г.). След подписването на Крайовския договор голяма част от българското население в Северна Добруджа е принудено да се изсели.

По сведения на Данаил Бекяров, виден добрички адвокат и съветник в Министерството на външните работи, преселването на българите, на което той е непосредствен свидетел, е истинска трагедия.

„На пристанището в Тулча преди потеглянето на парахода с изселниците – пише Бекяров, – всички плачеха: мало и голямо, жени, мъже и деца. Картината беше страшна. Като че се намирахме пред някакво масово многолюдно погребение.” Преселването на севернодобруджанци се оказва „лична трагедия за всеки един от тях”. Но въпреки всички несгоди и трудности никой не се оплаква, никой не протестира срещу българската държава, че е подписала договор за принудителното им изселване.

Съкрушени от мъка по родните домове, те за последно се сбогуват с гробовете на своите майки, бащи и предци и потеглят към неизвестността. Керваните с бежанци, натоварени с движимо имущество, се придвижват към българската граница по три начина – със собствен превоз от каруци (около 17 хил. души), с влакови композиции (около 38 хил.) и с параходи от Кюстенджа до Варненското пристанище или по р. Дунав до пристанищата в Тутракан и Силистра чрез моторните кораби „Свищов”, „Русе”, „Лом” и „Видин” (около 8 хил.).

Ето какво разказва варненският художник Николай Трендов:

"Изселването на българското население от Добруджа беше важен въпрос за държавите, особено за Румъния, която нямаше никакви права над тази територия в исторически аспект. Лишено от добре подредения си живот, населението – особено градското – понесе много трудно това пътуване към неизвестността. Съдбите на много хора тръгнаха в нова посока, животът им се промени драстично, мнозина не можаха да се приспособят с новите условия и да прежалят оставеното назад.

Такава беше и съдбата на моите родители.

На паметния 18.11.1940 година, около седем часа сутринта, корабът “Бургас” заобиколи нос “Калиакра” и се отправи към Варна. Млади и стари, децата – всички се скупчиха на палубата и с вълнение гледаха брега – тук занапред щеше да бъде нашият дом.

Варна, България, 18 ноември 1940 година, 9 часа сутринта. Направих първата си стъпка на българска земя. С раздвоени чувства, любопитство и интерес към нещо ново и непознато, а в същото време с тъга, си спомням родния град, останал с всичко изживяно досега, роднините, приятелите, училището.

Първото нещо, което ме впечатли, бяха безбройните каручки, различни по форма и вероятно по предназначение, с впрегнати магарета – това беше товарният транспорт. Продавачи шумно предлагаха големи гевреци, тънки и апетитни, каквито не бях виждал – големи като колело на детска количка (сега вече няма такива). Но най-силно ме впечатли турската реч. Говорейки слабо български, отначало помислих, че това е някакъв особен български. По-късно татко ми обясни, че тук живеят много турци, също гагаузи, говорещи на турски език, а България е освободена едва преди около 60 години. Бях много изненадан.

Пред пристанището ни посрещнаха варненските роднини – чичовци, стринки, лели. И огромна тълпа любопитни, дошли да видят “чужденците”, новитe си съграждани. Критичните им погледи ни притесниха още повече.

Като повечето градове от онова време, Варна нямаше градски транспорт. Тръгнахме пеша и с любопитство се оглеждах наоколо. Преценявах с детското си мозъче роднините – как може този побелял дядо, чичо Дони (на 55 години тогава), да е брат на красивия ми млад татко! Стринка Катя – дребна женичка, непрекъснато бърше лицето си с дантелена кърпичка, двете братовчедки са твърде големи – ще можем да си играем само с малката.

Сравнявах улиците с тези в Констанца – нищо особено, дори тук къщите са по-малки…, но затаих дъх, възхитен от гледката пред театъра с градинката наоколо, часовниковата кула, военния клуб и пощата. И Катедралният храм! Да! Бях възхитен… не, поразен от величието му!

След време се запознах и с останалите роднини. Започнах да опознавам и града. Като всички български градове от онова време, Варна не беше голям, но предимството на морето и красивите природни околности му помогнаха бързо да се разраства. Градът, какъвто го видях за пръв път, се простираше на запад до канала – сегашната автогара. Гробищата и затворът бяха извън града, квартал “Трошево” – доста далеч (там ходехме с госпожата на екскурзия), а “Владиславово” (Паша кьой) беше самостоятелно село.

На изток градът завършваше с другия канал – покрай Добруджанския квартал и Морско училище – и се вливаше в морето при офицерския плаж. След футболното игрище “Тича” се редяха лозя, овощни градини, китни вилички, а до самия бряг, с изглед към морето – богаташки вили. Виница и Галата бяха твърде далеч.

Постепенно се устройвахме. Татко започна някаква търговия, мама беше домакиня, аз тръгнах на училище. Настанихме се при чичо на ул. “Авксентий Велешки”, близо до сегашния централен пазар, тогава една гола поляна с огромна дупка по средата, за най-голяма радост на нас, децата. Лятно време това беше езеро, в което пускахме лодки, а зиме – ех, локвата замръзваше и … ето я нашата ледена пързалка. Кънки? Налъмите на майки и баби, снабдени с метални отпадъци – шини с бодли от близката фабрика “Вулкан”. А какви войни се водеха лятно време между двете училища – “Арабаджиев” и нашето “Цар Симеон”!

Бяхме бедни и щастливи. Но започна войната. Тогава търговците усилено увеличиха разносната търговия. Най-напред минаваха млекарите – каруците им бяха пълни с гюмове прясно мляко и тави с кисело мляко. Подвикванията им, по едно и също време, ориентираха домакините – не всички имаха часовници. След тях – ето ги бозаджиите – с два гюма през рамо, за сладка и резлива боза, гюмче вода и чашка… И баничарите – със “сравнително” чиста престилка през раменете и врата, преметната бъбрековидна тава, дълбока и с капак, с две дъна, отдолу – разгорени въглища, за да са топли баничките и милинките и ароматът им да привлича мало и голямо. Следват зарзаватчиите и хлебарите – с бял и черен хляб, и всеки търговец обикаля само района си… Колегиално, нали? Ако се случи (често) някой да няма пари, взема, ще плати в края на седмицата, когато му платят и на него. Минаваха и рибари, вестникари, вехтошари… Всички тези търговци създаваха своеобразен колорит по улиците, а бяха и улеснение за гражданите.

Дни, месеци, години се занизаха. Много нови приятели (в квартала и училище) след първите впечатления, много нови кътчета се откриваха пред любознателния ми детски поглед. И все повече обиквах града, който ни беше приютил."