Преди 46 години във Варна се случва инцидент, който застрашава съществуването на града. На 23 юни 1977 година на борда на танкера „Ерма“, акостирал за разтоварване край морския град, пламва пожар. Огнената стихия се разраства бързо. Пожарът е в близост до складове с гориво и боеприпаси. Твърди се, че разрушението от евентуална ударна вълна, би обхванало територия в радиус от 2 км. До голяма трагедия така и не се стига благодарение на подвига на пожарникари и моряци, които успяват да потушат пожара до следващия ден.

По повод годишнината от събитието на официална церемония бяха поднесени цветя и венци на паметната плоча в знак на благодарност към отдадеността на всички, допринесли за потушаването на стихията.

Кап. Стоян Стоянов е командир на военния влекач, който пръв се отзовава на място.

„Най-яркият ми спомен е моментът на взривяване на танкера. Стояхме на кея срещу него. След взрива видях през кабината си дим и летящи парчета от него. Тъй като бях на военен влекач без да имам време да кодирам съобщение до горестоящите оперативни дежурни в прав текст им казах, че на кея има пожар на танкера „Ерма“ и искам да отида на борда. Веднага ми разрешиха. На входа на пристанището срещнах още два влекача, които също се включиха. Екипите на трите съда първи застанаха на борда на танкера. Започнахме да гасим със струя от пожарните оръдия, с пожарни шлангове, тъй като влекачът е противопожарен кораб. След това дойдоха и други влекачи и се организира общото гасене на пожара. Ако не беше загасен пожарът на „Ерма“, половината Варна нямаше да я има, тъй като на сушата имаше цистерни с гориво, друго корабче разтоварваше бензин, а в базата на ВМС има боеприпаси. Взривът щеше да бъде много голям. Нямаше избиране кой да се качи на кораба. Първи се качиха моите водолази, след това дойдоха и други, а по-късно дойдоха и пожарните.Не можахме с първата атака да стигнем до машинно помещение, което е много жалко, защото пожар се гаси в началото и стана по-голям пожара“, разказа кап. Стоянов.

За преживяното в онзи критичен момент сподели и старши помощникът на военния влекач Гриша Георгиев.

„По стечение на обстоятелствата на следващия ден в рамките на учение на Военноморската база трябваше да участваме в оказване помощ на аварирал кораб. Личният ни състав беше подготвен и техническите средства също, но се случи така, че трябваше да действаме фактически. Мащабните бяха много по-големи, а естеството съвсем друго.

Със заставането на борда заедно с обливането на корпуса на танкера прехвърлихме аварийно-спасителна група, която започна разузнаване на пожара. Установихме, че има пожар в помпено помещение, излиза много дим от машинното. Започнахме да подвеждаме пенни струи, защото гориво се гаси с пенообразуватели. Един от първите, които се прехвърлиха, бях аз като командир на аварийно – спасителната група.

Ние нямахме дори представа какво може да се случи. Никой не си даваше сметка за това. Целта ни беше да потушим пожара, но отначало нямаше действащо звено, което да насочи усилията точно, за да може да има ефективност. Координационният щаб се създаде на следващ етап. Ние бяхме първи на борда. Около 30 минути след инцидента. Едни поливат корпуса, а водата се стича назад, където е пожарът и пречи на пяната да се натрупа. Затова и първата атака беше неуспешна. Корабът беше наклонен назад и всичко се струпваше точно, където е пожарът. Водолазите свършиха страхотна работа. Те с неопренови костюми влизаха вътре в нефта, за да могат да запушат пробойните между танковете. Вследствие на взривовете някои от преградите на танковете се бяха изкривили и разкъсали и се получаваше постоянен теч, който захранва пожарът. Имаше много трудности, доста от тях бяха непознати за нас. Бях първа година лейтенант. Тренирахме на нашите кораби, но не и на танкер. На борда на нашия кораб бяхме около 35 човека, водолазните групи бяха още около 10 човека“, разказа Георгиев.