„Просто искам някой да чуе гласа ми. Изпитвам болка и не съм единственият“, ни казва студентка от афганистански университет, премигвайки да сдържа сълзите си.

"Повечето от момичетата в моя клас са имали мисли за самоубийство. Всички страдаме от депресия и тревожност. Нямаме надежда."

Младата жена, в началото на двайсетте, се опита да сложи край на живота си преди четири месеца, след като през декември миналата година талибанското правителство забрани на студентки да посещават университет. Сега тя се лекува от психолог, разказва BBC.

Думите й предлагат представа за една по-малко видима, но неотложна здравна криза, пред която е изправена Афганистан.

„Имаме пандемия от мисли за самоубийство в Афганистан. Ситуацията е най-лошата досега и светът рядко мисли или говори за това“, казва психологът д-р Амал.

„Когато четете новините, четете за кризата с глада, но никой не говори за психично здраве. Сякаш хората бавно се тровят. От ден на ден те губят надежда.“

Д-р Амал ни казва, че е получила 170 обаждания за помощ в рамките на два дни след съобщението, че жените ще бъдат забранени от университети. Сега тя получава около седем до десет нови обаждания за помощ всеки ден. Повечето от нейните пациенти са момичета и млади жени.

В дълбоко патриархалното общество на Афганистан, износено от четири десетилетия война, ООН изчислява, че един на всеки двама души – повечето от тях жени – е страдал от психологически дистрес още преди превземането на талибаните през 2021 г. Но експерти казаха пред BBC, че нещата са сега е по-лошо от когато и да било, заради натиска на талибанското правителство върху свободите на жените и икономическата криза в страната.

Изключително трудно е да накараме хората да говорят за самоубийство, но шест семейства се съгласиха да ни разкажат своите истории.

Надир е един от тях. Той ни разказва, че дъщеря му е посегнала на живота си в първия ден от новия учебен срок през март тази година.

„До онзи ден тя вярваше, че в крайна сметка училищата ще отворят отново за момичета. Беше сигурна в това. Но когато това не се случи, тя не можа да се справи и посегна на живота си“, казва той. „Тя обичаше училището. Беше умна, замислена и искаше да учи и да служи на страната ни. Когато затвориха училищата, тя се разстрои изключително много и плачеше много.“

Видно е, че Надир изпитва болка, докато говори.

„Животът ни беше унищожен. Вече нищо не означава нищо за мен. Намирам се на най-ниското ниво, което някога съм преживял. Жена ми е много обезпокоена. Тя не може да понесе да бъде в дома ни, където дъщеря ни почина.“

Свързахме неговото семейство и други, цитирани в тази част, с професионалист по психично здраве.

Бащата на жена в началото на двайсетте ни разказа каква според него е причината за самоубийството на дъщеря му.

„Тя искаше да стане лекар. Когато училищата бяха затворени, тя беше притеснена и разстроена“, казва той.

„Но след като не й беше позволено да се яви на кандидатстудентски изпит, тогава тя загуби всякаква надежда. Това е непоносима загуба“, добавя той, след което прави пауза внезапно и започва да плаче.

Другите истории, които чуваме, са подобни - момичета и млади жени, които не могат да се справят с живота си, и бъдещето се разпада.

Разговаряме с учителката Мехер, която ни казва, че се е опитала да посегне на живота си два пъти.

„Талибаните затвориха университетите за жени, така че загубих работата си. Преди издържах семейството си. А сега не мога да поема разходите. Това наистина ме засегна“, казва тя. „Тъй като бях принудена да си стоя вкъщи, ме притискаха да се оженя. Всички планове, които имах за бъдещето си, бяха разбити. Чувствах се напълно дезориентирана, без цели и надежда и затова се опитах да сложа край на живота си. "

Започнахме да разглеждаме тази криза, защото видяхме множество статии в местни новинарски портали, съобщаващи за самоубийства от различни части на страната.

„Ситуацията е катастрофална и критична. Но не ни е позволено да записваме или да имаме достъп до статистика за самоубийства. Определено мога да кажа обаче, че едва ли можете да намерите някой, който да не страда от психично заболяване“, казва д-р Шан, психиатър, който работи в държавна болница в Афганистан.

Проучване, направено в провинция Херат от Афганистанския център за епидемиологични изследвания, публикувано през март тази година, показа, че две трети от афганистанските юноши съобщават за симптоми на депресия. ООН вдигна тревога за "широко разпространени проблеми с психичното здраве и нарастващи случаи на самоубийства".

Талибаните казват, че не регистрират броя на самоубийствата и не отговориха на въпроси за нарастване на цифрите. Поради стигмата, свързана с това, много семейства не съобщават за самоубийство.

При липса на данни се опитахме да оценим мащаба на кризата чрез разговори с десетки хора.

„Да стоя вкъщи без образование или бъдеще, това ме кара да се чувствам смешно. Чувствам се изтощена и безразлична към всичко. Сякаш нищо вече няма значение“, разказва ни тийнейджърка, а по лицето й се стичат сълзи.

Тя направи опит да посегне на живота си. Срещаме се с нея в присъствието на нейния лекар и майка й, която не изпуска дъщеря си от очи.

Питаме ги защо искат да говорят с нас.

„По-лошо от това не може да се случи, затова се изказвам“, казва момичето. „И си помислих, че може би ако говоря, нещо ще се промени. Ако талибаните ще останат на власт, мисля, че трябва да бъдат официално признати. Ако това се случи, вярвам, че ще отворят отново училищата.“

Психологът д-р Амал казва, че докато жените са засегнати по-силно, мъжете също са засегнати.

„В Афганистан, като мъж, си възпитан да вярваш, че трябва да си могъщ“, казва тя. „Но в момента афганистанските мъже не могат да повишат глас. Те не могат да осигурят финансово семействата си. Това наистина ги засяга.

„И за съжаление, когато мъжете имат суицидни мисли, те са по-склонни да успеят в опитите си, отколкото жените, поради начина, по който ги планират.“

В такава среда, питаме, какви съвети дава тя на своите пациенти?

„Най-добрият начин да помогнете на другите или на себе си е да не се изолирате. Можете да отидете и да говорите с приятелите си, да отидете и да видите съседите си, да създадете екип за подкрепа за себе си, например майка си, баща си, братя и сестри или приятели“, казва тя .

„Питам ги кой е вашият модел за подражание. Например, ако Нелсън Мандела е някой, на когото се подражавате, той е прекарал 26 години в затвора, но благодарение на своите ценности той оцеля и направи нещо за хората. Така че така се опитвам да дам те надежда и устойчивост."

*Имената са сменени