На 9 февруари 2023 г. Държавна опера Варна ще представи „Норма“ от Винченцо Белини под диригентската палка на Вилиана Вълчева, която бе на диригентския пулт и на премиерата на това заглавие в Опера в Летния театър през 2016 г. Забележителното тук е, че не друг, а именно оперният театър във Варна поставя за пръв път в България белкантовия шедьовър на Винченцо Белини на 23 май през далечната 1972 г. В постановъчния екип са били видните български оперни творци, свързали за дълго време кариерата си с Варненската опера - диригентът Недялко Недялков, режисьорът Михаил Хаджимишев и художничката Ани Хаджимишева, родители на фотографа Иво Хаджимишев. През 2016 г. втория прочит на белкантовия шедьовър прави незабравимият главен режисьор на Държавна опера Варна Кузман Попов, който е и сценограф на постановката с художник Ася Стоименова. А за предстоящия спектакъл на 9 февруари с маестра Вилиана Вълчева работят също Надежда Маккюн – диригент на хора, Даниел Йовков – светлинен дизайнер и Димитър Иванов – мултимедия. В ролята на Норма ще приветстваме Линка Стоянова, която заедно с Дария Масиеро блестеше на премиерата през 2016 г., а сега със същата роля отбелязва голямото си завръщане на сцената след известно отсъствие. Във великолепния солистичен състав са включени Силвия Ангелова – Адалджиза, Валерий Георгиев – Полионе, Гео Чобанов – Оровезо, Бойка Василева – Клотилде и Христо Ганевски – Флавио. Хор и оркестър на Държавна опера Варна.

"Норма" в режисьорския прочит на Кузман Попов е едно невероятно красиво зрелище, с чудесни костюми, спираща дъха динамика на действието и забележителното сопрано Линка Стоянова в ролята на жрицата и майката, изправена пред трудния избор между властта и любовта", пише музикалната критичка Елена Хаберман за премиерата 2016 на „Норма” в авторитетното списание „Der neue Merker – списание за опера и балет във Виена и цял свят”.

„Впечатляващата сценография, всъщност един красив, създаден с много фантазия и богатство от цветове фон, допълнен само с няколко заменяеми елементи от декора, е дело на режисьора Кузман Попов, който поднася отчетлив и пределно разбираем прочит на операта. Костюмите на Ася Стоименова са прекрасни и много добре синхронизирани в цветово отношение със сценографията. Да добавя към това и великолепните светлинни решения“, обобщава Елена Хаберман.

„Обичам това, което правя и се чувствам длъжна да го споделя. Нищо друго няма значение за мен, когато изляза на сцената. На сцената съм спокойна, концентрирам се, раздавам се изцяло. На сцената съм щастлива”, споделя за своята Норма през 2016 г. Линка Стоянова.

Известното сопрано разказва в книгата „Пристрастно. Операта на Варна“ от Виолета Тончева, изд. ФИЛ 2022, за старта на кариерата си в Германия, пристрастието си към някои оперни героини, дарбата да не изпитва сценична треска, пеенето като физиологичен и мисловен процес, операта като призвание и спасение.

Оперният певец трябва да е мислещ човек

За изтъкнатото сопрано Линка Стоянова 2022-ра е свързана с двоен празник – 20 години, откакто е солистка на Варненската опера (преди това е пяла 8 години в хора) и кръглите 50 години, които си позволявам да спомена, защото й стоят чудесно, особено след щастливото майчинство с двамата близнаци. В нашия разговор за операта предлагам да тръгнем от първите големи роли.

Първите ми големи роли бяха Тоска в „Тоска“ и Леонора в „Трубадур“, които получих, след като спечелих през 2002 г. обявения от една германска импресарска агенция конкурс. Спомням си, че кандидатствахме 50 певици. След това участвах в голямо турне с двете заглавия в Испания и Португалия. В Германия и Австрия изпях и третата си роля – Амелия в „Бал с маски“, последваха Аида“ в „Аида“, Кралица Елизабет в „Дон Карлос“ и още няколко други централни роли. При мен така се случи така, че да дебютирам в чужбина.

Броиш ли ролите в богатия репертоар, който си натрупала оттогава досега?

Не, не ги броя. Възхищавам се на колеги, които знаят какво, кога, къде и колко пъти са пели. Аз не водя такава статистика, а може би трябва, но за мен е по важно да се запомни моята интерпретация. Все пак, към тези роли, които споменах, нека да добавя Сента в „Летящият холандец“, Леонора във „Фиделио“, Норма в „Норма“, Мими в „Бохеми“, Елвира в „Ернани“, Лейди Макбет в „Макбет“, Чо-Чо-сан в „Мадам Бътерфлай“, Микаела в „Кармен“, Ярославна в „Княз Игор“, много са. Мисля, че съм изпяла доста голяма част от централният сопранов репертоар, който е за моя глас.

Как проникваш в същността на твоите героини?

Подготвям се предварително, чета много, разучавам внимателно партитурата. Това е задължително, за да може певицата да навлезе в драматургията и да си представи героинята, която ще пресъздава, съгласувано, разбира се, с режисьора. В началото се доверявах изцяло на неговите качества, по-късно добавях и свои предложения за изграждането на образа. Повечето режисьори, с които съм работила, са били открити за идеите на артиста, защото знаят, че това му действа стимулиращо. Артистът израства и узрява с всяка нова роля, в която влага творческия и житейския си опит. Тук се сещам за една случка с моята Микаела. Имам изключително много спектакли с „Кармен“, но най-хубавата оценка получих от една колежка , която ми каза, че едва след моето изпълнение разбрала коя е истинската Микаела. Няма значение малка или голяма е ролята, важно е каква следа е оставила. Микаела ми напомня също за Нина Найденова, която присъства на една от репетициите на „Кармен“ в Летния театър и аз поисках мнението й. Говорихме си за най-голямата ария на Микаела, когато тя е сама на сцената и присъствието й трябва да бъде много силно, защото Дон Хосе я обича, но е раздвоен в любовта си между нея и Кармен. Микаела, като образ трябва да е силна, почти колкото Кармен, за да се открои контраста между двете, но тя има много по малко присъствие на сцената. Чувствах, че нещо в моето изпълнение не е съвсем точно, не ме удовлетворява, имам предвид не във вокално отношение, а като артистично превъплъщение. А певецът трябва да пресъздава достоверно своя персонаж, да бъде истински. Ако не е истински, публиката веднага ще разбере, тя има верни сетива за това доколко откровен е артистът към нея. За мен това винаги е било водещо начало - да съм откровена към публиката и тя да ми повярва, че героинята е част от самата мен. И така Нина ме посъветва да съм по-пестелива в движенията си и да се опитам да пресъздам Микаела повече в погледа, в цялото ми състояние. Понякога само няколко думи могат да отворят нова врата към разбирането за една роля. Това се случи и с мен, след като вече бях пяла Микаела поне 20 пъти. Интересното беше, че след спектакъла колегите ме поздравиха с въпроса, кажи какво стана, какво промени, че направи такава страхотна Микаела. Артистът трябва да е отворен за доброжелателна критика, която ще му помогне да развива образа.

От богатия си репертоар може ли да отделиш ролята, която те е затруднила или по някакъв начин е станала специална за теб?

Всички роли са ми мили и скъпи, защото във всички съм вложила труд и обич. Но ако трябва все пак да избера най-трудната роля, то това ще бъде Мадам Бътерфлай. Тя принадлежи на друга култура, различна от европейската, мисленето и поведението й са непривични за нас и за да я опозная и разбера ми бяха необходими много време и усилия. Пристрастна съм към ролята като към детенце, което заради крехкостта му най-много обичаш и най-много обгрижваш.

Спомням си както Чо-Чо-сан, също Аида, Норма и Сента, всъщност всички твои героини, които си пяла с различни партньори.

Имам щастието да пея с едни от най-добрите наши оперни певци. Най-често съм била на сцената с Арсений Арсов. Партнирала съм си с Емил Иванов в „Тоска“ и „Кармен“, с Калуди Калудов в „Дон Карлос“, „Палячи“ и „Тоска”, с Александрина Милчева в „Трубадур“, с Орлин Горанов в „Тоска“, с Камен Чанев в „Палячи“ и „Трубадур“, с Надя Кръстева в „Аида“ и Верди Реквием, с Бойко Цветанов и Орлин Анастасов в „Ернани“ и „Атила“, с Иван Момиров в „Кармен”, едва ли мога да изброя всички български и чуждестранни колеги, с които съм се чувствала комфортно.. Има само едно изключение, но за него няма да говоря (усмихва се). От значение е партньорите на сцената да бъдат заедно, а не единият да се опитва да надделява и да изтъква себе си. Операта е колективно изкуство, в което си зависим от другия, разчиташ на него и той на теб, очакваш той да ти подаде ръка, ако се спънеш или да ти подскаже забравена реплика. Какво ли не може да случи на сцената, която никога не бива да забравяш, че удесетворявам и най-малкия недостатък. Операта е живо изкуство, което живее от общия съзидателен дух на екипа и аз съм щастлива, че съм срещнала прекрасни партньори, които са ми давали опора и сила. Ние всички сме еднакво отговорни за крайния резултат от спектакъла и неговото въздействие зависи от успешното представяне не само на един или двама, а на всички участници. Да, важно е да съм удовлетворена от моето лично изпълнение, ще се радвам ако съм изпяла добре пет до-та примерно, но за мен истинското удовлетворение идва от общото ни добро постижение. Мисля, че същото е валидно и за публиката, която идва в театъра, за се дистанцира от ежедневието и да се потопи изцяло в един друг свят, а ние - не поотделно, а всички заедно - сме отговорни какъв точно свят ще й поднесем.

Сигурността и спокойствието, които излъчваш от сцената, са твоя запазена марка. Това силно и рядко срещано качество даденост ли е или си го изработила в годините?

Сигурността в изпълнението идва след сериозната вокална и музикално-драматургична подготовка, която предполага пълноценно владеене на текста и интерпретацията, в тях не бива да имаш никакво съмнение. Отделно от това, аз съм благодарна на Господ, че ме е дарил с едно ценно за артиста качество - изпитвам спокойствие на сцената. Странно е, защото в живота съм много емоционална, докато на сцената е точно обратното. Самата аз се изненадвам, че в момента, в който стъпя на сцената, ме изпълва някакво особено вътрешно спокойствие. Сценичната треска, която обзема много колеги, при мен се изразява по друг начин – често преди спектакъл изпадам в особено летаргично състояние и непрекъснато ми се спи, нервната ми система се пренастройва сякаш на друг режим. Изляза ли на сцената обаче, всичко това изчезва и аз ставам съвсем различен човек, чувствам се бодра и с изострени сетива, готова да посрещна всякакви предизвикателства.

Случилото се на сцената няма как да не се обсъжда в музикално семейство от оперна певица и цигулар.

Така е, със съпруга ми, Ангел Василев, основно си говорим за музика, за нас музиката не е просто професия, а целият ни свят и всичките ни вълнения. Покрай него аз започнах да слушам много симфонична музика и така запълних някаква музикална липса за себе си, той пък откри с мен препятствията, които се изпречват пред оперната певица. Дълго време работихме заедно в струнен квартет „Колегиум Варна“, на който той беше примариус, изнасяхме много камерни концерти. Камерната музика е предизвикателство, което изисква различна нагласа. Ако на оперната сцена действаш обикновено заедно с много хора, на камерната сцена излизаш сам и това е много задължаващо. Ангел намира сходство между двата най-фини инструмента – цигулката и човешкия глас. Човешкият глас е съвършен акустичен инструмент, който не виждаш и не можеш да пипнеш. Пеенето, освен физиологичен, е преди всичко мисловен процес и ти трябва да се научиш да контролираш нещо, което не виждаш, трябва да си го представиш и да го управляваш с мозъка си. На моите ученици винаги обяснявам, че оперният певец трябва да е мислещ човек, ако не е такъв, не би могъл да стане добър изпълнител. Всъщност това е валидно за всички изкуства. След един концерт, в който пях „Смъртта на Изолда“ от „Тристан и Изолда“ на Вагнер, маестро Георги Димитров, когото изключително ценя, казал на Ангел, че аз съм една от най-мислещите певици в България. Това за мен е огромен комплимент.

Освен призвание, какво още е операта за теб?

Спасение. Преживявала съм тежки събития в живота си, но операта винаги ме е спасявала. След загубата на много близък човек трябваше да пея „Аида“ и повярвай ми, не знам как съм пяла, нищо не си спомнях, но чувствах как душата ми оздравява. Освен терапевтичен ефект, изкуството има мисия - да стимулира творческото начало у човека, да култивира състрадание, да създава хуманен светоглед. Затова общуването с изкуството е добре да започва от най-ранна детска възраст. Изумена съм как моят син, само на година и два месеца, изслуша, на коленете на баща си, цялата Трета симфония на Малер и изглеждаше като омагьосан. Разказвам това, не защото е моето дете или защото искам да изтъкна, че е наследило музикални гени, а защото този пример е показателен за начина, по който децата възприемат музиката. И ако родителите насърчават децата си да слушат повече класическа музика, тя ще свърши своята невидима работа. Хората, които по някакъв начин се занимават с изкуство, са по-добри и по-щастливи, по-отговорни към себе си и обществото.

ПРИЯТЕЛИ: 1.9 + 1.7	Бургас Казанлък Монтана Сандански	BG16RFOP002-2.073-1758-C01
Moreto.net във Facebook

Линка Стоянова се завръща на варненска сцена с "Норма"

Оперният певец трябва да е мислещ човек