Има място край Варна, където години наред, още преди Освобождението, десетки воденици са служили за изхранването на местното население, както и на това от околиите. Мелниците при девненските извори били толкова много, че на практика изникнало село там, където се намират.

След османското владичество към края на 1880 година селището Река Девня е имало 213 жители, основно мъже. Работели 31 мелници, една памуко-тъкачна фабрика и една тепавица, всички задвижвани от водите на реката. За селището, което днес е квартал на Девня, разказва в редица свои материали уредникът от „Музея на мозайките“ Атанас Ангелов.

В края на 19-и век три от водениците били модерни – валцови, останалите – небетчийски. Турбината на памуко - тъкачната фабрика въртяла 40 английски стана, които произвеждали годишно 20 000 топа американ.

Селището имало голяма житна борса, няколко хана, подковачници, фурни, чаршия с кръчми, гостилници и дюкяни.

Липсата на транспортни връзки спъвала търговията и износа. Така в края на 19 век водениците вече били свързани чрез железен път с гара Разделна, а оттам с Варна, Русе и София. Били построени и шосейни пътища от житната борса до най-големите воденици. Това подобрило снабдяването на водениците с жита и улеснило техния износ.

Към 1905 г. девненското производство на „небетчийските“ воденици достигнало до 90 тона брашно, а на „търговските“ – около 150 тона.

Отделянето на Река Девня от Община Девня и признаването й за самостоятелно село противоречало на тогавашния закон за общините, който изисквал наличието на 100 къщи, а селището на практика нямало нито една. През XVII-XIX век селището се състояло от воденици със стопански сгради и жилищни помещения към тях.

В крайна сметка през 1906 Народното събрание решило, че населеното място се отделя от село Девня и образува отделно село и самостоятелна община с името Река Девня. Комисия записала жителите на селото и определила границите на землището му.

За кмет бил избран Димитър Киров Попов (от село Козлуджа , днешно Суворово).

От доклад на Варненската търговско-индустриална камара, публикуван през 1905 година, става ясно, че в селото нямало нито една павирана улица и мост, водата за пиене е лоша. С първия бюджет на общината са построени два моста над реката, скотобойна, два общински касапски дюкяна.

С първия бюджет на общината били построени два моста над реката, скотобойна, два общински касапски дюкяна, общинска магазия на житната борса и други. Поръчани били и 100 дялани камъка, с които да се очертаят границите на землището. Първото училище е открито през 1908 година.

Най-ранното сведение за девненските воденици е от 1640 година. То е на католическия епископ Петър Богдан. Той пише, че на река Девина има 25 воденици, всички притежание на турци, всяка от които струвала пет или шест хиляди скуди.

Османският пътешественик Евлия Челеби десетилетие по – късно отбелязва, че около изворите имало четиридесет до петдесет воденици, собственост на аяни от вилаета и че населението на Добруджа и Делиормана идва тук да мели храните си.

В османски документ от 1774 г. се споменават девненските воденици, които били завладени от руснаците след разбиването на турците при село Козлуджа (Суворово).

През 1884 г. Константин Иречек заварил в Река Девня “не по-малко от 34 воденици”, които образували малко селище. В него имало чаршия с хан, кръчми, бакалници, касапски дюкяни, фурни, подковачница и обущарница.

До Освобождението мелниците били малки и примитивни, собственост на турци или вакъфи на джамии във Варна, Провадия, Шумен, Козлуджа. Всички воденици имали дървени колела, а след Освобождението и железни. Падащата вода давала на водениците мощност от 10 до 30 к. с. Повечето били с по един или два камъка.

През 1897 година Георги Колушки пише: „Понеже всичката околна местност е крайно безводна, то Девненските воденици са били почти единствените, с които си е служило населението, особено през зимата, от няколко околии като: Варненска, Добричка, Провадийска и Новопазарска“. Мелниците работели целогодишно, защото водата на изворите не замръзвала и бил а с постоянен дебит.

През есента, особено септември и октомври, при водениците се събирали по 300–400 коли, натоварени с жито, ръж и царевица. Част се смилала за местни нужди, а другата се продавала на борса и изнасяна за Цариград.

През 1903 г. в движение били 31 воденици, от които 12 – търговски.

Към 1927 г. мелничарската индустрия на Река Девня била представена от големите воденици „Д. К. Попов“, „Люцканов & Илиев“, „Никола Попов & Синове“, „Пройчев & Шотов“, „Сила“ АД, „Иван Стоянов & Син“. Тези модерни воденици били снабдени с двигатели, машини и съоръжения, внесени от Германия и Франция. Това подобрило качествата на брашното, а от там и тяхната конкурентноспособност на чуждия пазар. Вложеният капитал в тези воденици надхвърлял 60 милиона лева при годишно производство над 25 000 тона брашно и трици, от които над половината за износ. Девненското брашно достигало до Гърция, Сирия, Палестина, Египет, Италия, Австрия и Чехословакия. От 1931 г. водениците „Иван Цанков & Сие“ и „Александър Люцканов & Сие“ работели и като електроцентрали и снабдявали Река Девня с електричество.

В края на 30-те години на миналия век мелничарската индустрия във Варненския край започнала да запада. През 1935 година в района на Варненската търговско-индустриална камара имало над 400 мелници. Конкуренцията на парните и дизелови мелници, изградени в близост до шосета и железопътни линии, оказала влияние. От 32-те воденици в началото на века към 1940 г. останали 21, от които повечето небетчийски.

Били национализирани 7 валцови и 4 небетчийски воденици. Останалите постепенно прекратили своята работа. Днес повечето от водениците са разрушени. Двигателната сила – водата на изворите, е каптирана, руслото на реката е променено, вадите към водениците – затлачени, мелничарската индустрия – забравена, разказва още Ангелов.