Наистина общата ситуация там през ХV в. е слабо изучена, защото първите запазени османски документи въобще за българските земи са чак от 50-60-те години на столетието и са в непълен вид. Ето защо се появяват изводи като този на Г. Бойков, че османското нападение срещу България и Византия „се случва в период на безпрецедентен спад на населението в региона“. Причини били чумата и гражданските войни от ХІV в. Хр. Христозов пък лансира теорията за „свободното място”, появило се в Родопите от обезлюдяването вследствие на същите фактори. В планината имало пълна дестабилизация още преди османското завоевание. „Въпросът защо османците не организират завоевателни акции в Родопите би могъл да бъде зададен съвсем риторично, а именно имало ли е какво и кого да завоюват османците в планината?”, посочи професорът.
„Христозов използва документи от втората половина на ХV в., които се отнасят за съседните области Хаскьой и Диметока. По този начин изкуствено се завишава броя на мюсюлманите в Източните Родопи, тъй като се знае, че прилежащите плодородни равнини на Източна Тракия наистина са били обект на силна колонизация. Затова стига до изводите за пълно преобладаване на мюсюлманите – 87% към 13%.
Често в описите към името на селото се добавя „виран“ (разрушен, разтурен) или „йорен“ (руини, останки). Според Христозов османските колонисти само заемат изоставените от християните вследствие на гражданските войни във Византия от ХІV в. обработваеми площи. Всъщност писмените извори не отбелязват никакви сериозни разорения в тези времена, макар за „градчетата” в Родопите да се говори често в тях. Едно единствено нападение във вътрешността на Източните Родопи е фиксирано в гражданската война от 1341-1347 г. Действително при него съюзникът на претендента Йоан Кантакузин, емирът на Айдън Умур, опустошава жестоко крепостта Ефраим (до стената на яз. „9Студен кладенец”). Но византиецът дебело подчертава, че останалите градчета „не претърпяха нищо лошо от персите (турците – Н. О.)”, заяви Овчаров.
„Археологическите проучвания в Източните Родопи показват, че през ХІІІ-ХІV в. има два срива в живота на селищата. Единият е към началото на ХІІІ в. и е свързан с опустошенията при Третия и Четвъртия кръстоносен поход, както и при последвалите българо-латински войни. Вторият е в края на ХІV в., когато всички крепости са опожарени и изоставени при османското нашествие. Някои като Перперикон са оказали съпротива, заради което населението им е заробено. Така че разтурените и разрушени селища в документи от ХV в. трябва да се свържат с последствията от това нашествие“, добави той.
„Християнското население в планината обаче се запазва и след инвазията. В това отношение трябва да се цитира един изключително важен документ, който напоследък незнайно защо често не се взема под внимание. Става дума за съхранявания в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ османски опис от 1490-1491 г. (OAK 214/5, инв. № 5655). Там на л. 11а е отбелязан вилает Запланина със значителен брои домакинства. В науката е прието единодушно, че това е източната част на Родопския масив, тъй като средната и западната фигурират на л. 11б в същия документ под наименованията „Разложка планина“ и „Чепино“, заяви професорът.
„Този ръкопис е част от сметководен регистър за данъка джизие, събран в европейските провинции на Османската империя през 1489-1491 г. Както е известно, с него са били облагани единствено немюсюлманите. Записът за вилаета Запланина се отнася към 1490-1491 г. и в него се отбелязват общо 2441 домакинства заедно с тези на вдовиците. Регистрирани са и нови 251 домакинства, с което броят им нараства на 2692. От тях загуба за следващата 1491 г. от починали и приели исляма са отбелязани 74 домакинства, като само едно е на приели мюсюлманството хора.
Вероятно неглижирането днес на този опис идва от прекомерното му използване с пропагандна цел по време на т. нар. „Възродителен“ процес. Въпросната област Запланина е известна и с по-късното си име Дагардъ. Нейната територия се променя през вековете, но винаги обхваща Източните Родопи или части от тях. По някои описи от началото на XVII в. „казата Дагардъ или Запланина е между Крумовград и Момчилград“. Според други документи и описанието на пътешественика Хаджи Калфа областта се разполагала между днешно Гюмюрджинско, Смолянско и Хасковско, като е включвала територията на съвременната Кърджалийска област и отчасти Златоградско“, посочи проф. Овчаров.
„През втората половина на ХVІІ в. и наименованието „Дагардъ“ изчезва, тъй като земите на областта са разчленени между казите Султан Йери (Крумовградско) и Ахъ Челеби (Смолянско). Централната част пък е заета от Гюмюрджинската каза, която се разширява на север до Кърджали. Интересно е, че в документи от 1667 и 1670 г. казата Султан Йери още е наречена със старото име „Дагардъ”. Така от всички налични данни очертанията на Запланина/Дагардъ през ХV в. се оформят така: на север е р. Арда, на изток - р. Крумовица, на юг – сегашната граница с Гърция и на запад са районите на Неделино и Златоград заедно с прилежащите села в Гърция.
Много интересно е наблюдението, че преобладаващото християнско население в Запланина контрастира с преобладаващото мюсюлманско в околните низини. Тази констатация напълно противоречи на обрисуваната от някои картина на почти пълно изчезване на християните в Източните Родопи. Ситуацията се запазва такава до първата половина на ХVІІ в. Османските документи регистрират тогава значително християнско население в селата Яйладжък (дн. Висока поляна, община Кърджали), Софилер (дн. Мъдрец, община Кърджали), Кованлък (дн. Пчеларово, община Черноочене), Юч депе (дн. Три могили, община Черноочене), Каралар и Дере махала (дн. Горна и Долна крепост под Перперикон), както и десетки други“, добави той.
„Като археолог мога да декларирам, че през четирите десетилетия, в които ежегодно проучвам десетки обекти от Средновековието в Източните Родопи, никога не съм попадал на османски материали от XV в. нито при разкопки, нито при теренни обхождания. Единствено изключение е кратко просъществувалото до края на XIV в. турско гарнизонно селище в Перперикон. С това, разбира се, не твърдя, че не е имало никакви мюсюлмански села. Просто те са били твърде малко през този период.
Археологическите наблюдения се потвърждават от задълбочените епиграфски изследвания на Катерина Венедикова, разчела повечето османски надписи от Източните Родопи. Тя специално подчертава особеностите на исляма в тази част на планината и конкретно в Кърджалийско. „От една страна мюсюлманските храмове – джамиите тук са строени късно, след втората половина на ХVІІ в. и предимно в края на XVIII и през XIX в.“ И по-нататък: „От друга страна преобладават епиграфските паметници на арабско писмо от XVIII, XIX и началото на XX в., докато тези от XIV, XV, XVI и началото на XVII в. се броят на пръсти“.
Както е казано – „когато фактите говорят и боговете мълчат“! Историята мълчи какво се е случило с християните в Източните Родопи през ХVІІ в., но едва ли е толкова трудно да се досетим“, допълни той.
Новини - теми
RSS Новини