Търсят се спешно поне 1000 учители за трите най-големи града София, Пловдив и Варна. За малките градове не се търсят причината е, че там броят им е намалял драстично, обаче все пак по-малко драстично, отколкото броят на децата, пише вестник Труд.

Миналата година трябваше да се пенсионират 10 хиляди, а по-миналата 5 хиляди. Но доста от тях приеха предложението да останат някои и на 66, 67 и 70-годишна възраст преподават. В България има около 91 000 учители и директори на училища и школи. Хиляди от тях ежегодно излизат в заслужен отдих. По телевизиите повтарят новината за увеличението на учителските заплати по-често от прогнозата за времето и човек остава с убеждението, че местата на пенсионерите се заемат тутакси от мотивирани младежи. Да, но нещата не са, като на екрана. На конкурсите за овакантените места преобладават зрелите дами. Очевидно е, че младите жени нямат мерак да учителстват. И младите мъже педагогическата професия не ги привлича. Не получават обществено признание, което да компенсира унизителното заплащане. Постиженията им остават без внимание, а всяка грешка се показва през лупата на телевизията, дори когато я има само в очите на някой родител.

Спомняте ли си учителя, който разтърва със сила две ученички? Едната, нестабилна психически, влачеше другата за косите. Майката на първата го нарече „насилник“. Майката на втората заяви, че е „спасител“, без който дъщеря u нямаше да е жива. Той изглеждаше съсипан. Виновен ли беше? Ако прокуратурата го е установила, то ние още не сме чули. Затова пък миналата пролет полицията побърза да го арестува.

Учителите у нас са изчезващ вид, който има нужда от защита, коментираха тогава синдикалисти. Тях не само ги арестуват като нищо, а ги и бият, шамаросват ги родители, ритат ги батковци на двойкаджии, бабаитчета ги правят в час на маймуни.

От синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ от преди 3 години предупреждават, че кризата за учители ще нараства, заедно със страха, че скоро няма да има достатъчно преподаватели, които да влязат в клас. Какво се случи оттогава? Нищо, от което страховете да се разбягат. За заплати, дори и двойни да станат след 2 години, както се обещава, няма да се нареди опашка от кандидат-преподаватели. Не и преди занаятът да заеме престижното място, което по традиция му се полага. Не и докато учителят се товари като магаре с писарски задачи и „стратегически“ планове, които предвиждат той сам да извади от блатото на невежеството децата, родителите им, бабите, дядовците и управниците им даже.

Щели да изследват Бърнауд ефекта (професионалното изчерпване и прегаряне) на съсловието в европейски мащаб. Това определено е възможност да заемем 1-во място. Българският учител стене под административния си товар. Той постоянно е с наведена глава, сочен за виновник и оправдаващ се. Виновен е, че учениците се сбили в междучасие в класната стая, нищо, че е задължен да стои в коридора тогава и че охранителна фирма е наета да пази реда; Виновен е, че не е разработил стратегия за охрана и за антитероризъм, макар за тия дейности да се плаща на други; Виновен е, че не успява да превъзпита учениците, научени у дома, че най-лесният начин да се сдобиеш с нещо, е да го откраднеш; Виновен е и когато напише ниска оценка или гласува в педагогическия съвет за наказанието на потомъка на някой олигарх, министър, депутат или университетски преподавател; Виновен е пред родителските организации, повечето от които са създадени за борба с учителите на децата им; Виновен се оказва и когато някоя майка даде училището на съд за „липса на информация“ и затова, защото не може, като нея, да си позволи адвокат с 2000 лв. хонорар.

Една дама от Министерството на образованието обяви по БНТ, че кратък курс е достатъчен за някоя счетоводителка, за да стане учителка по математика. Шегуваше ли се тая жена? Ни най-малко. Учител се става с висше образование и специалност. Дефицитът на кадри налага да се наблегне на друг фактор - желанието. На желаещите се предлага „бърза писта“, по която която човек с професия, различна от педагогическата, може за 3 месеца да я придобие. Сто висшисти уж щяха да минат по тая писта. Може и да са минали, може и да не са и да е открадната субсидията.

Разследват ги за щяло и нещяло, унижават ги и ги бият изнервени татковци и нехранимайковци, снимат гаврите на клипове и забавляват от публиката. В министерството са регистрирани такива 10 000 случая на вербално и физическо насилие. „Оттам трябва по-категорично да защитават учителството, особено когато медиите го атакуват“, смята д-р Петров. Но мълчанието е основният инструмент на чиновниците. Те мълчат или гледат на угодят на репортерките, нежели да защитят колегите! Да не говорим за позицията на партийните кадри, каквито са някои директори на училища. Те гонят до дупка някоя млада учителка, само заради неблагоразумието u да открие в учебника някоя глупост. Има необходимост от Закон за защита на учителя, или от Агенция за целта, смятат хора от бранша. Тези идеи трябва да се обмислят, макар че ако съдим по резултата от Закона за защита на детето и Агенцията по пътната безопасност, той предварително е ясен.

„По-рано се считаше за панацея инкриминирането на посегателствата над учители. И то се случи. Но не създаде съдебна практика и политика. У нас неефективните закони са вече традиция. Помните ли пребития с кол учител? Осъдиха условно ученика!“, казва синдикалния лидер. Ами тогава? Все нещо може да се направи. 10 мерки предлагат от синдиката: 1500 лв. учителска заплата, 100 лв. за класно ръководство, в паралелката до 26 ученици, не повече, рехабилитация на преподавателите и т.н. Въпросът е да се започне отнякъде. Ето едно нестандартно предложение: най-напред да се признае от компетентните власти, че има проблем и че той е такъв, какъвто е.