Днес е 9 септември. Годишнина от една дата, за която е писано и говорено много. Дата, от която в България започва един масов терор, продължил в различни мащаби през следващите 45 години. 9 септември 1944 г. е началото на комунистическото мракобесие - убийства, арести, въдворяване в лагери и един куп други репресии. Премахване на всякакви свободи. Насилствено дебългаризиране на населението в Пиринския край. Три икономически фалита и две отвратителни предложения за закриване на държавата и присъединяването й към СССР под формата на 16-а република. И какво ли още не...

В нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. в София е извършен военен преврат и на власт идва правителството на Отечествения фронт - коалиция на комунисти, земеделци, социалдемократи, звенари и независими общественици. Новите управляващи заявяват, че вземат властта, за да възстановят демократичните порядки, партиите и спазването на Търновската конституция. Това обаче се оказва много далеч от истината. Партиите са възстановени избирателно (само тези, които са удобни на режима), а за демократичност и спазване на конституцията въобще не може и да се говори. Само за три месеца около 30 хиляди българи са избити без съд и присъда, след което клането приема "законна" форма чрез т.нар. "народен съд", издал 2730 смъртни присъди. В същото време извънсъдебните разправии не приключват, макар вече да не са толкова масови.

Преките виновници за този терор са българските комунисти, поощрявани от съветската окупационна армия. Западните съюзници в Антихитлеристката коалиция (конкретно САЩ и Великобритания) обаче месеци наред не правят нищо, за да се противопоставят на тези безобразия.

На 28 октомври 1944 г. е подписано Московското примирие, с което България излиза от състояние на война със СССР, Великобритания и САЩ. От този ден до 15 септември 1947 г. (влизането в сила на Парижкия мирен договор) в България действа Съюзна контролна комисия, назначена да следи за изпълнението на договореностите, описани в примирието. Начело на СКК е представител на Съветския съюз, а в състава й влизат също британски и американски представители. На практика комисията може да се намесва във вътрешнополитическия живот на страната, затова е много показателно кога и по какъв начин го прави.

Масовият "червен" терор, забраната на организации като Съюза на запасните офицери, обявени по неясни критерии за "фашистки", недопускането на всички политически партии до легална дейност - нищо от това не трогва представителите на Великобритания и САЩ в СКК. Не ги впечатлява и масовия характер на вакханалията, наречена "народен съд", в чийто съдебни състави далеч не всички са квалифицирани юристи.

Като формално основание за "народния съд" се използва една от точките в Московското споразумение, според която България се задължава да изправи пред правосъдието лица, за които има данни, че са извършили военни престъпления. Но какви военнопрестъпници могат да бъдат хора, които нито са били на ръководни позиции, нито са били мобилизирани в армията - свещеници, интелектуалци и други граждани, набедени от новата власт? И защо изобщо комисията допуска създаването на "народните съдилища", при положение, че съществуващата към момента правна система дава възможност за осъждане на действително виновни лица?

Връх на недоумението буди липсата на реакция, когато на 1 февруари 1945 г. Първи състав на "народния съд" осъжда на смърт цели 147 представители на българския елит - регентите, царските съветници, бивши министри и депутати от мнозинството, висши офицери. За сравнение, Нюрнбергския процес завършва с 9 смъртни присъди, а Токийския трибунал - със 7...

Западните съюзници се активизират едва през лятото на 1945 г., когато по-голямата част от земеделците* и социалдемократите напускат Отечествения фронт и излизат в опозиция, заради продължаващия комунистически терор и ускорената съветизация на страната. След англо-американски натиск изборите Народно събрание са отложени с няколко месеца, тъй като се приема, че към момента няма достатъчно гаранции за тяхното честно провеждане (в крайна сметка, опозицията ги бойкотира, тъй като смята, че обстановката с нищо не се е подобрила).

През октомври 1945 г. в България пристига американският журналист Марк Итъридж, специален пратеник на президента Хари Труман. Итъридж разследва зверствата след 9 септември 1944 г., от което става ясно, че официалните данни на комунистите за около 10 хиляди избити в извънсъдебна разправа са силно занижени. Правителството на САЩ използва тази информация в започващата пропагандна война срещу комунизма, но няма данни да прави постъпки убийците да бъдат съдени, а близките на жертвите да бъдат компенсирани.

Като цяло разривът между българските комунисти и доскорошните им съюзници в ОФ върви паралелно със зараждащата се конфронтация между СССР и западните държави.

Създава се натрапчиво усещане за "двойни стандарти" от страна на САЩ и Великобритания, които се застъпват за своите протежета у нас (доколко успяват е отделен въпрос), докато националистично настроените български политици и техните поддръжници са оставени на произвола на съдбата.

Могли ли са англо-американците да постигнат нещо повече, за да защитят българския народ от изстъпленията на Съветската армия и българските комунисти? Труден въпрос, но със сигурност са могли да положат повече усилия. Заради пасивността им обаче жертвите на комунистическия терор ще тежат и на тяхната съвест.

Днес свеждаме глави пред паметта на загиналите. Редно е в посолствата на САЩ и Великобритания също да сведат глави. Но не само в знак на почит, а и от срам.

*Става дума за земеделците от БЗНС "Пладне", известни с тесните си връзки с разузнавателните служби на Великобритания и САЩ още от началото на Втората световна война. Другата голяма земеделска партия - БЗНС "Врабча 1", изобщо не влиза в полезрението на Съюзната контролна комисия.