Годината е 1932-ра, варненският драматичен театър е току-що открит, а креативната мисъл на арх. Желязко Богданов, един от работещите по проекта специалисти, създава въздушна инсталация за циркулиране на въздуха в сградата. Причината – високите температури в салона.

Краеведът Християн Облаков разказва: В пространството под централния салон на театъра е било предвидено едно помещение, където да се поставя лед. Варненското езеро в този период е било сладководно и през зимата е замръзвало. Имало е професия „ледари” в миналото. Тъй като хладилници не е имало, ледът се е носел по къщите: големи метални шкафове са се слагали в приземните етажи, в тях се вкарвал лед, натрошавал се и там се поставяли продукти, които подлежат на бърза развала.

Аналогично, но не заради храна, а заради въздуха се носел лед и в театъра. Ледът се съхранявал в каменни маази в старата Турска махала. Представете си ледарите с двуколки, натоварени с ледени блокове тръгват по баира нагоре по „Заменхоф”, по „Софроний Врачански”, по „Цар Симеон”...Ледът е покрит със слама за изолация, но въпреки това придвижването трябва да става бързо, за да не се стопи материалът.

Когато подземното помещение се напълни с ледени блокове, то става като хладилник. Въздухът се охлажда и по тази мрежа от въздухопроводни тръби циркулира в централния салон на варненския театър.

На практика това си е климатик, но без ток. При температура на въздуха 40 градуса навън, температурата вътре успявала да се задържи постоянно 24 градуса.