Италианският писател и философ Умберто Еко е починал на 84 годишна възраст. Еко е боледувал от рак и е починал в 9:30 местно време (10:30 българско), съобщава „Ла република”. Умберто Еко е италиански писател, философ-семиотик и медиевист, най-известен със своите романи и есета. Известни негови творби за „Името на розата“, „Махалото на Фуко“, „Островът на предишния ден“, „Баудолино“ и други.

Умберто Еко е роден на 5 януари 1932 година в Алесандрия в италианската провинция Пиемонт. Фамилното му име е абревиатура на латинската фраза „ex caelis oblatus” – „дар от небесата”. Баща му е счетоводител и е мобилизиран по време на войните през 30-те и 40-те години. По време на Втората световна война Умберто Еко и майка му Джована живеят в малко планинско село. След войната учи средновековна философия и литература в Торинския университет и през 1954 се дипломира с работа върху Тома Аквински.

През следващите години Умберто Еко работи като културен редактор в RAI, където се сприятелява с група авангардни художници, музиканти и писатели. През 1956 публикува първата си книга „Il Problema Estetico di San Tommaso“, разширение на докторската му дисертация, и започва да преподава в университета в Торино. След 1964 преподава във Флоренция и Милано, а през 1971 става професор в Болонския университет.

Семиотиката заема централно място в заниманията на Еко от средата на 70-те години до края на века. За по-ранните си работи той казва: „В моите пред-семиотични трудове, като Отворената Творба, бях силно вдъхновяван от феноменологията, от Хусерл до Мерло-Понтии, от психологията на перцепцепцията, от транзакционалистите до Пиаже“. През следващите години той посвещава на семиотиката редица трудове, съдържащи всеки път главно синтез и популяризация, и не собствен принос. Но дори и така интересите му търпят известна еволюция. Доста от рано той се ориентира към прагматистки вдъхновени схващания, следващи Чарлс Пърс. Това го отличава от европейската традиция, която се придържа повече към постановките на Фердинанд дьо Сосюр.

Основното различие е, че при нея изследователите изхождат от понятието за знак, което се счита предзададено и то като артефакт на културата. Прагматисткият подход отказва да предрешава въпроса, дали нещо е знак или не, и изхожда от по-неясното понятие за семиозис и респективно – означване. За така разбираната семиотика решаващият въпрос е доколко разглеждането и анализът на дадено явление като семиотично са резултатни и ползотворни. Виждане на практически всевъзможни явления като знаци, и най-вече допускането на „естествени знаци“, от Еко се приемат без специални уговорки. Разбираемо, неговата семиотиката лесно прераства, не само в обща културология, но и във всеобща наука за познанието. В последните си книги (Кант и Птицечовката), аргументирайки се, че при сетивността вече е налице семиозис, Еко прави опит за сближаване на семиотиката с днешните когнитивни науки.