За едно дете няма нищо по-полезно от това да расте в нормална семейна среда. Това твърдение няма нужда от доказване, то се приема като нещо естествено. Когато обаче такъв универсален принцип започне да се прилага като конкретна държавна политика към децата и семействата, е изключително важно той да не се приема като догма. Защото има примери, които силно могат да ни разколебаят. Ето един от тях:

Поредното дете от социална институция, която се грижи за него, преминава в приемно семейство. Майката и собственият й 9-годишен син идват да го вземат от дома. Служителките влизат в непринуден разговор с тях и, естествено, питат момчето за училище. Оказва се, че собственият син на приемната майка не го посещава вече. Обяснението? Такова е решението и на детето, и на родителите.

„Как може да се твърди, че това семейство, чийто собствен син е отпаднал от училище, ще се грижи за едно дете по-добре от институция, която е специализирана в това?“, този въпрос си задават в Дома за медико-социални грижи във варненския квартал „Виница“, където се е разиграла ситуацията. Ако някой даде отговор, въпросите, които ще последват, ще са още повече.

Домът във „Виница“ има повече от 60-годишна история, модерна база, подготвени и всеотдайни специалисти. Той на практика е пълна противоположност на кошмарната представа за социалните институции за деца у нас, която показа преди време потресаващият филм за „Могилино“. Споменаваме го, защото този случай даде допълнителна скорост за прилагане на директивата, според която всички социални домове за деца трябва да бъдат закрити, без значение какви са условията. Варненският Дом за медико-социални грижи се опитва да устои на процеса, като основната причина е отговорността за децата.

Закриването на институции става, без да се отчита резултатът

Хидроцефалия, церебрална парализа, синдром на Даун – това са само някои от тежките диагнози, които са причина децата да бъдат настанени в лечебното заведение. В някои от случаите дори не става въпрос за истински избор от страна на родителите, а просто за невъзможност те да се грижат за тях. По същия начин домът във „Виница“ поема грижата за недоносени бебета, за които клиничната пътека в родилните отделения се е изчерпала. На практика никой не отрича, че варненският Дом за медико-социални грижи осигурява добро лечение и безценна помощ на тези деца, дори и хората, институции и организациите, които са крайни противници на съществуването на подобни домове.

Те обаче имат един основен инструмент и той е, че закриването на институциите за деца е държавна политика. На нея се позова и началникът на отдела „Закрила на детето“ във Варна Ана Конукова. По нейни думи, има сериозни изследвания, които сочат, че децата в домовете се развиват по-зле, че това, което може да даде семейството или поне семейната среда, е незаменимо. Затова и през последната година отделът почти не е насочвал деца към дома, което явно се отчита като успех в изпълнението на въпросната държавна политика.

Има обаче неща, които все още остават под въпрос. Първо, споменатите изследвания са правени в Европа, а дали процесът на извеждането на децата от институциите у нас е толкова успешен, засега не е категорично доказано. За това има определени съмнения, идващи например от факта, че огромен процент от приемните семейства са ромски. В случая изобщо не става въпрос за етнос, а за социален статус. Съществуват опасения, че приемното родителство се превръща в източник на доходи, в което само по себе си има нещо доста сбъркано.

Социални работници от Дома за медико-социални грижи са озадачени от още един факт и това е липсата на ясна актуална статистика за детска смъртност в България. Те не крият мнението си, че деца, които иначе биха били настанени в институцията, сега остават в семейна среда, която може да се окаже дори фатална за тях. Нищо до момента не доказва, че приемните семейства у нас в действителност са по-доброто решение, отколкото институциите. За съжаление, работещите в институцията са се сблъсквали и с наистина драстични случаи. Те са виждали деца с увреждания, вече преминали през дома, да се използват за просия по улиците. Подобни случаи много сериозно разклащат вярата в предимствата на „семейната среда“.

Капацитетът за лечение и грижа не се използва пълноценно

Докато тези неща се случват, наложената като държавна политика директива за извеждането на децата от институциите се изпълнява неотлъчно, а това постава под съмнение бъдещето дори на дома във „Виница“. Нивото на грижите, които той осигурява, новите форми, включващи и родителите, и постоянното развитие на специалистите и на базата, го прави до голяма степен безценен, при това не само за града, а за доста по-широк регион. Проблемът е, че капацитетът на дома далеч не се използва пълноценно и това разколебава иначе всеотдайния му колектив.

Това няма как да е нещо положително, особено когато става въпрос за грижата за деца с увреждания и висок риск за бъдещото им развитие. Доволни могат да бъдат само външните фактори, като например фондацията „Лумос“, която е приела закриването на домовете за деца като своя цел и кауза. Защо при наличието на други домове, които наистина е трябвало да бъдат закрити, тази организация се е концентрирала върху дома във „Виница“, не е трудно да си отговорим. С партньорството на институциите на държавната власт и на общината, една неправителствена организация може да постигне повече на място, където обществеността е будна и реагира. В този случай Варна е отлично място за тази цел.