Разболее ли се човек, адът става пълен! Това коментира 53-годишната Николина Панчева, която дели живота си на две. Разделителната дата обаче не е раждането на дъщеря й или пък някаква човешка загуба. Разделителната дата за нея е 23 май т.г., когато се опитва да стане от леглото, но краката й се подкосяват. „Знам, че в здравната каса няма достатъчно пари, че в България не може и здравната система, и социалната да са на нивото на Западна Европа. Но все пак, когато имаш близо 30 г. стаж и платени осигуровки, очакваш, че ако нещо ти се случи, ще получиш пълна подкрепа, за да се възстановиш и да се върнеш към обичайния си ритъм“, коментира варненката. Нейната история започва малко преди 23 май, когато усеща изтръпване на краката и болки в кръста. Не вини никого – смята, че може и тя самата да е отговорна, че не си е обърнала достатъчно внимание, или пък лекарите не са се ангажирали достатъчно сериозно. Така на 23 май, когато се опитва да стане, разбира, че не може. Жената пада на земята и веднага набира 112. Пращат й линейка. „Лекарката, която дойде, се отнесе много добре с мен, беше мила и ме откара в Терапията, където ме приеха за лечение“, коментира Панчева. В болницата я лекуват в продължение на две седмици. След това я изписват, а жената логично почва да търси вариант за рехабилитация по здравна каса. Оказва се, че това е мисия невъзможна, или поне не толкова скоро, колкото тя очаква. Единственото място, където се предлага болнична рехабилитация с престой, е в Шкорпиловци, където за едно легло трябва да чакаш седмици наред. Жената се прибира у дома, но не може да помръдне от мястото си. Няма инвалидна количка, няма кой да се грижи за нея, а липсата на рехабилитация още повече я отдалечава от оздравяването.

Буквално изпадаш в паралелен свят, откъдето никой не те чува

За да взема инвалидна количка, с която да си помагам, трябва да подам молба в „Социални грижи“ и да чакам. За да остана вкъщи, пък ми трябва някой, който постоянно да е до мен. Та аз бях на памперси! До тоалетна не можех да отида. Оставаш без работа, без средства. Откъде пари, за да наемеш жена, която да ти помага!? В такъв случай някой от близките ти трябва едва ли не да напусне работа, за да се премести при теб и да те гледа буквално като бебе, разказва жената.

Панчева обаче в тези трудни дни разбира, че въпреки нещастието, което я е сполетяло, до себе си има невероятен приятел, който сам й предлага помощта си. До нея е неотлъчно седмица след седмица. Намира й от познати временно инвалидна количка, с която да си помага. Децата успяват да отделят средства, за да може майка им да тръгне на рехабилитация незабавно, пък макар и в частен кабинет, докато получи направление по здравна каса за лечебна гимнастика. Така ден след ден състоянието на варненката се подобрява, но тя се сблъсква с останалите проблеми, които са на моменти непреодолими за хората, заковани на инвалидния стол. „Улиците и тротоарите са непроходими. Учрежденията и лечебните заведения често са недостъпни за инвалидна количка. Сам до болницата или до социалните служби не можеш да стигнеш, защото рядко има рампи. В асансьора не можеш да влезеш сам, защото клетката е тясна и количката влиза много трудно. Имаш чувството, че животът ти е свършил, че някой ти го е откраднал“, коментира тя.

Имало е нощи, в които и за минутка не съм мигнала от нерви

и от притеснение как ще свърша нещо елементарно на следващия ден, коментира жената. Изключителни усилия й коства да се добере до елементарна информация, която е предназначена именно за хора в нейното положение. „Знаете ли колко трудно намерих телефоните на микробусите за инвалиди. Никъде ги няма – нито в болниците, нито на таблата в „Социални грижи“, никъде. Разберете, не всеки човек разполага с интернет. А в моето положение попадат много хора. Просто не знам как се справят хората, които са постоянно зависими от другите и от инвалидната количка“, коментира Панчева. Последната „изненада“, с която жената се сблъсква, е достъпът до еднократните помощи, които отпуска община Варна. „В момента нямам доходи, освен дребни пари, които получавам по повод друго свое заболяване. Не работя, а разходите ми в момента са по-големи, тъй като пия лекарства и са ми необходими някои медицински консумативи. Оказа се обаче, че еднократната помощ, от която имам нужда в момента, ще я получа в най-добрия случай след около половин година“, коментира тя. Ами ако варненката нямаше добър приятел, който да жертва повече от два месеца, през които да е плътно до нея!? Ако беше сама!? „Няма перо, по което да ти наемат човек, който да се грижи за теб, докато се възстановиш“, казва тя.

„Всичко това са на пръв поглед дребни неща за хората със здрави крака, но за човек, изпаднал в безпомощно състояние, те водят до психически срив. Защото когато не можеш да преодолееш нещо дребно, когато сам не можеш да отидеш на рехабилитация или дори до тоалетната, се чувстваш нищожен“, завършва Панчева.

Телефони за транспорт на хора с увреждания

Проверка показа, че наистина намирането на информация за специализирания транспорт е доста затруднено. Ето защо публикуваме два от телефоните за заявка на инвалидните микробусчета, които возят на цената на билет за градския транспорт.

052/500 652, 0886 60 85 50

От транспортната служба съобщиха, че през юли и август микробусчетата работят и в събота и неделя от 14,30 до 22,30 ч.