„Обиколих света, 25 години плавах като камериерка, ходих на Канарските и Азорските острови и пак се върнах във Варна, защото съм родена тук, коренът ми е тук – приятели, познати, езикът ми. Какво да правя в чужбината? Кой ще ме посрещне, аз без Варна не мога да живея! Искаха ме кандидати от чужбина, но аз им казвах да дойдат тук. Казвах им, че съм отишла да работя, не да оставам. Тук исках да живея. Да изкарам старините си. А какво стана! За един ден целият ми живот се оказа разпилян по улицата. Непознати ровиха в него. Вземаха частица от него и го отнасяха. И аз не можех да направя нищо. Гледах. Виках. Плаках. Този 27 юли няма да забравя никога.“ Това почти проплаква 76-годишната Нарине Кеворкова.

Сутринта в деня, когато се чества Освобождението на Варна, на прага на дома на възрастната дама застава съдия-изпълнител. С него идва и новият собственик на жилището й. Тя трябва да го напусне незабавно. Да изнесе веднага всичките си вещи. Група работници започват да изнасят покъщнината. Съседите търсят адвокати. Помощ от медиите. Опитват се да спрат процеса, но уви.

Как става така, и тя не знае. Спомня си само, че от някаква фондация „Благотворител“ дошли. Обещали, че ще й помагат финансово. Подписала се на няколко места. „Явно не е било фондация, а имотна мафия“, разсъждава сега самотната варненка, чийто живот се преобръща на 180 градуса само за ден.

„Как може човек, ако наистина си е продал къщата, да не си прибере вещите, да ги опакова внимателно“, риторично пита Рени. „Приятелите ми казват: Ти как не падна на стълбите тогава? Как издържа?“ Надява се, че истината ще излезе наяве, защото било ясно, че е измама. Чула, че новият собственик се опитва да продаде къщата, но клиентите се дърпали заради съдебните спорове. „Все пак ще има дело. Нека да се запитат защо толкова скоро иска да продаде къщата. Би трябвало да има закон поне няколко месеца да не се продава имотът. Защо не сложат запор, пък да си търсят свидетели по-нататък. Каква е ползата да има запор, да продадеш къщата и да се точат дела, това не е справедливо. Който е подписал да ме изгонят, защо не дойде да ме пита защо продавам, аз съм жива, във Варна съм. Но явно всичкото е далавера. Казват, че съм ходила в Разград. Аз от Варна навън не съм излизала колко време вече“, казва Нарине.

В онази лятна нощ, след като вече нямала сълзи да плаче и глас да вика, се лутала по улицата. Съседка излязла да я прибере, за да не стои навън. В момента живее в къщата на приятелско семейство в един от варненските квартали. Ако обаче собствениците решат да продадат имота, тя пак остава на улицата. Вещите, които успяла да събере в онзи кошмарен ден, са разпръснати из новото й обиталище като натурии, защото жената няма сили да ги подреди, дори не знае кое къде е. След принудителното изнасяне установила, че й липсват златни накити, а част от мебелите й били отнесени от улицата.

Нарине още има багаж в изгубеното си жилище – балатуми, полилеи, още един гардероб, бюфет, печка. Иска да намери съдия-изпълнителя, за да й отключат и да си вземе нещата.

Самотата я мъчи

Рени, както я наричат, не е женена. Няма деца. Животът й така се стекъл. Първо гледала болната си майка. После баща й имал нужда от помощ. След това се хванала да пътува. Казва, че като минат годините, човек трудно се лъже.

Не е хубаво на този свят да си стар, беден и самотен, самотата не е хубаво нещо, повтаря постоянно възрастната жена. Опасява се, че ако падне, няма да има кой да я вдигне. Ако имала деца, все някой щял да й се обади по телефона. Казва, че когато човек е сам, и да умре, никой няма да разбере. Затова съветва младите да не остават сами в живота, да правят всичко възможно да намерят човека до себе си.

В момента има нужда от дърва за зимните месеци. Притеснява се да ходи при социалните, никога не й се е налагало, оправяла се с малката си пенсия от около 130 лева. Купувала си лекарства, плащала ток, вода, телефон. И сега ще направи така и ще гладува през зимата. Затова се подлъгала и за тази фондация, чрез която си изгубва жилището, защото казали, че ще й помагат. Взели подписа й само за 200 лева. Казва, че човек съди по себе си. Тя като не можела да излъже никого, смятала, че и другите са така, но уви. Единствената й радост е котката Барби, която по чудо успяла да спаси в онзи черен ден. Помолила жените от съседен офис да пазят животното сред всеобщата суматоха. Страхувала се, че ако избяга, няма да може да го намери. И така днес си има другарче. С което си делят оскъдния залък.