Не знам дали Варна ще стане дълбока провинция и забито село без магистрала „Хемус“ (както прогнозира преди година премиерът Борисов, преди да завърти схема за финансиране на аутобана, свързващ Варна със София, и доизграждането му до 2014-2020 г.), но вместо в остров на благоденствието сме на път да се превърнем в смачкани обитатели на територия, завладяна от пустош и разруха. Ако продължи свободното си падане към нищото, а управниците й не се намесят по същество в разпределението и усвояването на европарите (тъй като по обясними причини и без особена вина или заслуга бюджетната мощ на общината не е в розово). За да преобразят и да спрат да кърпят пробитите като след война асфалтови настилки на улиците. За да има истински зелени оазиси в т.нар. паркови зони. И градът ни да се измъкне от смехотворната позиция на застаряваща матрона, кипреща се като топмодел под безпощадното око на телевизионна камера.

Тези разсъждения нахлуват в главата и на най-непредубедения варненец в последните няколко дни. Стига му само да е гледал волейболните ни асове, които мачкат наред. И да е прескочил по работа в съседните областни центрове – Шумен, Добрич или Силистра.

Първите капки кръв шовинистичните морски сърца пуснаха на старта на олимпийската квалификация по волейбол. Въпреки мощните победи на българите и сълзите от радост, варненската душа бе тежко ранена. По известна и на малките деца причина – и славата й на волейболна столица, също като табелата на най-добър град на живеене и егото на туристическа перла, отиде в историята. Защото отварянето на „Арена Армеец“ хлопна под носа ни и последните капки надежда, че Дворецът на културата и спорта във Варна ще се преобрази, модернизира и извиси до нивото на домакински терен за престижни отборни шампионати от европейски и световен мащаб. В резултат на повече от десетилетие, проспано по всички нива на властта, Дворецът се превръща в общинска сграда с големи разходи и малко приходи, която неизбежно ще влезе в режим на доизживяване. Защото не е безопасна нито за култура, нито за спорт. А търговията, която изхранваше бившата вече градска перла, от началото на кризата практически е на кота нула. Където, ако т.нар. управници на Варна не се размърдат по същество, ще отиде и шансът на града да стане културна столица на Европа. С несъществуващите си практически европейски сцени за изява, липсваща инфраструктура и задавящи се от теоретични казуси хора с табели на чиновници и културтрегери.

Ако не искате да ви се доплаче съвсем, не ходете в Шумен, Добрич или Силистра. Там градските градини са истински паркове – с атракции за всяка възрастова група деца, чисти алеи, малко търговци и много зеленина. Няма игрища за по 200 000 лв. за денонощен спорт, но майките с колички се движат спокойно, децата – бягат на воля, без да рискуват да попаднат под гумите на камион за поливане или скоростното му малко „братче“ за почистване на листа. И хората са по-усмихнати. Пътната инфраструктура е общата болка – на Варна и споменатите на случаен принцип три други областни центъра – Шумен, Добрич и Силистра. До там с приликите. Защото и бюджета, и претенциите на Варна и останалите три града ги дели разстояние от земята до небето. Доскоро същото се отнасяше и за качеството на живот, които те предлагат. Категорично в полза на Варна, разбира се. За някои точно от тези три града варненци обичаха да казват, че са градове на мечтите, защото всички мечтаят да ги напуснат. Към днешна дата обаче картината, уви, няма нищо общо с тази от преди няколко години. Преди властта във Варна да задмине злата кралица от класиката „Снежанка“ и да заживее в паралелна действителност, в която дупките по улиците са измислица на заговорници и врагове, спадът в стандарта на живот – фантазия, а нормалният диалог между власт и общество – демоде. В резултат на това и властването на политически брокери и дребни тарикати днес редовият варненец, вместо да прави сметка за лятна пачка от курортния профил на града, стяга куфарите…Поне за Бургас.