Българският президент е особена политическа фигура. Много власт не му е дадена, но, за разлика от изпълнителната власт, е избран пряко от народа и петгодишният му мандат е на практика непрекъсваем. Не зависи от изменчивостта на пет-шест депутати, които днес подкрепят правителството, а утре може да се врътнат и да се обявят за независими.

Това му дава устойчивост, стабилност и голяма свобода да определя сам дневния си ред и в голяма степен е предпоставка за някои конфликти на президентската институция с изпълнителната власт. Независимостта беше използвана по различен начин от досегашните български държавни глави. Президентите Желев и Стоянов следваха по-скоро кантиански принципи и се стараеха дневния ред на президентството да съвпада с този на обществото, докато президентът Първанов имаше чисто утилитарен подход. Той използваше институцията предимно утилитарно, за собственото и на партията си политическо оцеляване, и за задкулисни политически конструкции.

В неделя встъпи в длъжност четвъртият пряко избран български президент – Росен Плевнелиев. Речта му при церемонията беше повече есеистична и почти не може да служи като ориентир за намеренията. При полагането на клетвата два дни по-рано президентът Плевнелиев обаче беше доста по-конкретен.

Той каза, че въпреки постигнатата макроикономическа стабилност България остава в дъното на повечето европейски класации и даде конкретен пример с доходите. Според него сега те са 43 % от средноевропйските, а след 8 години трябва да станат 60. (Това не е съвсем вярно. Например в Испания минималната заплата е около 700 евро, 43 % от нея са около 300 евро и ако взимаше такива пари, българинът щеше да работи и да пее).

Това е важно, понеже тръгването от неверни предпоставки може само по случайност да изведе до верни изводи и оттам – до нужните действия.

Така или иначе обаче Плевнелиев, за разлика от своя предшественик, който говореше предимно за енергийни центрове, атомни централи и газопроводи, е видял главния проблем на българската действителност: безумно ниските доходи. Те ни обричат на вечна изостаналост и практически ни лишават от възможност да достигнем приемливи за европейска страна стандарти, понеже голямата част от българите не виждат смисъл от труда.

Президентската мелница трябва да смели този камък. Да зададе ясно и отчетливо въпроса защо, след като вече от години сме достигнали и дори задминали европейските цени, заплатите са на една четвърт от европейските. Това е дневният ред на България, това е пътят “да станем средно богат член”, както се изрази президентът Плевнелиев, това е и за което трябва да се търси решение тук и сега, а не през 2020 година или, още по-лошо, през 2050 година.

Президентът може да го направи. Пък отговорите ще ги търсим заедно, както той каза накрая на речта си в неделя.