С Джеймс Пардьо, бивш посланик на САЩ у нас, разговаря Деян Йотов

- Каква е този път мисията ви в България, г-н Пардю?

- Мисия? Вече съм обикновен гражданин и не представлявам правителството. В България членувам в управата на няколко организации с идеална цел. Използвах възможността да дойда, след като участвах в Македония в отбелязването на 10-годишнината на Охридското споразумение. Тук се видях с мои приятели, а със съпругата ми Кати бяхме на балетно представление на Царевец.

- Интересна ли ви е още българската политика?

- Разбира се. Следя редовно новините от България по интернет. Приятелите ми също ме държат в течение.

- В един от вашите посланически доклади, изтекли в “Уикилийкс”, пишете, че “царското движение е най-голямата надежда на България”. Това е било преди изборите през 2005 г. След като НДСВ вече на практика няма никаква роля, коя е най-голямата ни надежда преди тези избори?

- Тези грами все още се водят за класифицирани от американското правителство и нямам право да ги коментирам. Но нека направя сравнение за положението на България сега и когато пристигнах тук като посланик през 2002 г.

Още тогава заявих, че организираната престъпност и корупцията са огромен ваш проблем и че до онзи момент нито един висш мафиот нито беше арестуван, нито осъден и наказан. Също и нито един висш корумпиран държавен служител.

Ето ни в 2011 г. и днес мога да ви кажа - все още нито една голяма фигура от престъпния свят и нито един корумпиран държавник не е осъден и наказан. Това е много тъжна равносметка. Организираната престъпност и корупцията продължават да душат България, пречат на развитието й.

Разбира се, нещата изглеждат малко по-добре, отколкото преди няколко години. И хората в правителството ви са безспорно компетентни. Но принципно погледнато няма никаква промяна в ситуацията.

На мен България ми прилича на голям политически театър. Лидерите ви вдигат много шум, правят се на бабаити* по някакъв проблем, но реално не правят нищо. В един момент се обявяват за победители и минават на друга тема. Това е театър. Не е истинско.

Случката с “Лукойл” е най-скорошният пример за това - политическа драматизация на най-високо ниво. Много шум и много пушилка, но в края на краищата нищо не се случва. Комбинацията от неуспехите в битката с организираната престъпност и корупцията и налагането на този стил на политическо поведение - някои хора само се преструват, че правят нещо, вредят много на страната ви.

- Какъв е изходът от това дългогодишно тъпчене на едно място? Трябва ли просто дачакаме да се смени това поколение политици?

- Струва ми се, че има някакво основание за това. Казвали са ми го доста млади българи. Но не се знае как ще разсъждава и какви отговорности ще поеме едно ново поколение лидери.

Презумпцията е, че те би трябвало да са различни и да не се поддават на течението. На мен младите българи - и тук, и в Америка - ми се струват многообещаващи.

Външният ви министър например върши чудесна работа, той е отличен представител на България в чужбина. В момента обаче това е изолирано явление за страната ви, системата не се развива достатъчно бързо. България има огромен потенциал, но засега не го достига.

- Какво според вас стои зад драмата с “Лукойл”?

- Не знам, така и не можах да разбера как в един момент всичко се върна в изходна позиция. Не мога да определя дали някой просто искаше да покаже, че е много твърд, или причината е от икономическо естество.

От друга страна, мисля си, че в България още не е направено нищо конкретно за намаляване на зависимостта от само един доставчик на енергийни ресурси. А това дава прекалено много влияние на този доставчик.

- А дали не ставаше въпрос за някакъв натиск върху руснаците, или пък бе предизборен ход (в доклади от 2005 г. Пардю пише, че “Лукойл” е проводник на интересите на руската мафия и разузнаване в България и че финансира БСП - б.р.)?

- Не знам. Но при всички положения тези две неща изглеждат по-правдоподобни от обяснението, че “Лукойл” не били монтирали изискваните от закона уреди.

- Как ще коментирате приятелството между премиера Бойко Борисов и Валентин Златев?

- Зависи дали това приятелство е лично, или е свързано с упражняване на политическо влияние. Познавам и двамата поотделно, но не знам нищо за приятелството им. Затова не мога да коментирам.

- Когато бяхте тук през пролетта, се видяхте с Меглена Кунева. След това тя се кандидатира за президент. Имате ли нещо общо с това?

- С нея се познаваме от години, още откакто тя беше министър по евроинтеграцията в правителството на Симеон. След това, докато бе еврокомисар, аз работех в НАТО в Брюксел. Станахме добри семейни приятели.

Тя свърши много добра работа за България. И след една наша среща във Вашингтон м.г. аз я окуражих да се намеси в българската политика, защото според мен тя има потенциал да бъде различен вид политик. Не участвам по никакъв начин в кампанията й, но си мисля, че би била отличен президент.

- Как определяте шансовете й?

- Зависи кого ще номинира ГЕРБ и как ще протече кампанията. Независимата кандидатура на Кунева е хем предимство, хем недостатък.

- Как си представяте страната ни, да речем, след 2 години, преди следващите парламентарни избори?

- Честно казано, не виждам как ще се решат проблемите ви с престъпниците и корумпираните дотогава. Надявам се поне, че в един момент ще спре политическият театър. Струва ми се, че българското общество отчаяно търси лидери, които да вземат реални мерки върховенството на закона да властва в държавата и да постигнат икономическото развитие, което хората заслужават. Дали това ще стане за 2 години? Не виждам личностите във властта сега, които могат да го направят.

- Какво ви липсва най-много от България?

- Обикновените българи. Винаги съм бил в по-добри отношения с нормалните хора - които ходят всеки ден на работа, с хората от балета, с художниците, отколкото с политиците.

Много неща ми липсват - културата ви, природата, морето, планините. Виждам, че много хора се борят да свържат двата края. Със съпругата ми Кати се опитваме да помагаме с каквото можем.

- Ако се изключи българската организирана престъпност, май досега сте надвили всичките си противници на Балканите. Ричард Холбрук ви споменава като част от неговия “дрийм тийм”, сложил край на войната в Босна. Кое смятате за най-голямото свое постижение в региона?

- Някои казват, че на Балканите има прекалено много история. Други - че просто някои хора имат твърде дълга история на Балканите. Аз се занимавам с региона от 1989 г. и продължих дори след като напуснах България през 2005 г. и отидох в НАТО.

Нека кажа за Ричард Холбрук, че смъртта му бе огромна загуба за САЩ. Много широко скроен човек беше, с невероятни дипломатически способности. Работата ми с него по постигането на Дейтънското мирно споразумение за Босна бе удивително професионално преживяване. Той беше спорна личност, но пък имаше голямо сърце и ясна цел - винаги търсеше мира.

На балканската сцена се сблъсках с доста разнородна група действащи лица. Най-трудно ми беше с Милошевич. Той беше опасен човек, много опасен. Жалко, че не доживя да бъде осъден в Хага. Но историята ще го осъди като истински демон. Защото причини много мъка и агония на Балканите.

Смятам, че най-важното нещо, което лично постигнах, бе Охридското споразумение. Правителството на САЩ ме изпрати в Македония през 2001 г. със задачата да предотвратя война там. И заедно с представителя на ЕС (Франсоа Леотар - б.а.) успяхме.

Междуетническите отношения в Македония не са перфектни, но ако охридският процес не бе успял, със сигурност щеше да има пета поредна война в региона. Тя щеше да очерни живота на хиляди хора и вероятно да засегне дори България.

- Защо ключови фигури, подписали Охридското споразумение, не присъстваха на церемонията в Охрид миналата седмица?

- Споразумението продължава да е спорно, а македонското правителство винаги е било резервиран партньор в него. Но все пак присъстваха президентът, външният министър и лидерът на опозицията Бранко Цървенковски.

Фактът, че премиера Никола Груевски го нямаше, говори сам по себе си за неговата политика. Той, изглежда, се опитва да затвърди македонската идентичност чрез национализъм. Това е жалко, защото най-големият проблем пред Македония днес не са междуетническите отношения, а спорът с Гърция за името. Затова те не могат да влязат в НАТО и в ЕС и липсата на чужди инвестиции там е толкова осезаема.

- Ще успеят ли сърбите да разцепят Косово?

- Надявам се, че не. Белград прави огромна грешка с натиска си за етническа сегрегация на Косово. По същия принцип от Сърбия би трябвало да се отрежат южните й райони, където албанците са мнозинство. Концепциите от края на XIX и началото на XX век за решаване на етнически спорове чрез репресии и разделение в наше време вече са отхвърлени. Сърбия обаче не го съзнава.

- Какво ще отговорите на критиците на Дейтънското споразумение, които казват, че то вече не работи?

- Трябва да призная, че донякъде са прави. Защото Дейтън не успя да уреди напълно междуетническото напрежение в Босна. Но приоритетната цел на Холбрук беше да спре колкото може по-бързо взаимното избиване в Босна.

Споразумението е далеч от перфектно. Създаването на Република Сръбска например бе предпоставка за разкол. Освен това липсата на воля за формиране на силна централизирана власт спъва държавата.

Не съм голям оптимист, но през 1995 г. постигнахме възможно най-доброто.

- Как в България не се стигна до кървави междуетнически сблъсъци?

- За разлика от югославските си съседки България направи мъдрия избор да не тръгва по пътя на крайния национализъм. Вероятно това се дължи на спомена от репресиите срещу турците по комунистическо време. Може и обяснението да е в тази ваша национална черта, благодарение на която от нацистите са били спасени десетки хиляди евреи.