Опитът за обир на сливенската банка породи толкова уродливи реакции от страна на политиците, полицията и обществото, че си заслужава да си зададем въпросите в кой свят живеем и какво се случва около нас. В продължение на 40 часа цяла дузина от полицаи се чудеше как да хване един най-обикновен терорист и крадец. Той поставяше условия, водеше преговори, подчини на своята воля безпомощните служители на реда. Дори се наложи в средствата за масова информация да бъде изкривена и манипулирана цялата действителност около криминалния казус, за да се окаже психологическо въздействие върху проблемния бандит.

Оказа се, че Стефан е много добро момче, не е имал криминални прояви, неговите познати разказват колко възпитан и почтен човек е. Той беше убеждаван от най-високо ниво да се държи мъжки и да пусне заложниците, изказваха се съжаления, че е бил скъсан на шофьорски изпит във фаталния ден.

Едва ли не щеше да излезе, че е напълно нормално неговият личен неуспех да породи агресията. Драмата приключи без човешки жертви, само един охранител беше тежко ранен и откаран в болница, а служителките на банката напуснаха сградата живи. В това се изразяваше големият успех на полицията и високият професионализъм на някакъв си никому неизвестен криминален психолог. Като връх на сладоледа дойдоха декларациите на неясни обществени кръгове в подкрепа и защита на Стефан.

Героят на разлюлялата цялото общество драма беше третиран като самотен и нещастен човек, който се чувства непълноценен, нереализиран, неадаптивен към обществото, изпитва нужда от себеизява и внимание. В център на дебата се превърна мотивът за грабежа. Спореше се дали Стефан се е опитал да ограби банката, защото е беден и има нужда от пари, или защото е искал да направи нещо голямо, героично и значимо, да докаже, че е смел и истински мъж.

Безспорен фактор за себегероизацията бяха и споменатите насърчения на високопоставени държавници. Важно е да се наблегне върху този факт, тъй като той свидетелства за институционализацията на казуса. Дори се понесе слух, че Стефан е искал да проведе личен разговор с Бойко Борисов, който слава Богу не се е състоял.

Представете си, че премиерът беше отишъл на крака да си поговори с младото момче от Сливен. Хипотетичният диалог щеше да бъде не метафорично изражение, а напълно конкретен и реалистичен пример за взаимоотношенията между държавата и престъпния свят. А ако продължим още малко да пофантазираме и да попитаме за сценарий, при който Стефан се опита да стреля срещу министър-председателя, нещата окончателно биха излезли извън руслото на нормалността.

В един вестник беше публикувана информация, че лице, което изключително много прилича на задържания, съвсем наскоро е направило неуспешен опит за друг въоръжен грабеж. Тогава той е успял да избяга невредим и полицията отново не си е свършила работата. Думата „отново” в предишното изречение може да породи въпросителни, ако признаем за реални основанията публично да се аплодира успехът на служителите от МВР. Измеренията на драмата се преекспонират паралелно с овациите за нейния хепи енд.

Критерият за релевантността на подхода е дълбоко сбъркан, когато цялата патология на един грозен инцидент се трансформира в иманентна част от социалната реалност, става допустима като адекватен модел на поведение, а фигурата, която стои в центъра на събитието, събужда искрени човешки симпатии. Защо се дава гласност на милостивите призиви за хуманност и състрадание към дребния представител на престъпния свят? Това ли е универсалният смисъл на човешката солидарност? Това ли са границите на морала, които определят целеполагащите принципи на нашето битие?

Редът е абстракно понятие. Той може да бъде правен, съдебен, институционален, политически, но безспорно най-жизненоважното значение се полага на естествения ред, който предопределя условията и възможностите за човешко съществуване. Изглежда по-удачно драмата със Стефан да се разглежда повече като обществена и не чак толкова като лична. Безспорно съществуват и двата елемента, но държавата е широко известна с неразрашените си проблеми с престъпността.

Противоположното становище е, че битката с криминалния свят е грандиозен успех на кабинета и именно тук идва светлият пример с ареста на банковия обирджия. Адмириращата парадигма на втората теза предопределя характера на заобикалящата ни среда. Оценките тук са изцяло субективни и представляват въпрос на политически пристрастия. Именно този момент затруднява реалистичната интерпретация. Ако не приемем тезата за професионалната акция на МВР, рискуваме да ни заклеймят като противници на кабинета, а защо не и като съучастници на престъпния свят.

Пред личния избор стои и друга възможност – да се присъединим към защитниците на човешките права на Стефан, да изпитваме състрадание към невинното момче, което не е искало да открадне парите, а поради личното си нещастие и чувството си за непълноценност е решило да се изяви пред обществото, да докаже, че е истински мъж и герой. От определена гледна точка двете разгърнати дотук позиции изглеждат еднакво девиантни. По-нататъшното задълбочаване в случая е излишно. Заниманията с един престъпник не бива да ангажират вниманието на цялото общество. По принцип никога не е препоръчително да се прави от мухата слон.

А най-добре е всеки спокойно да си гледа работата и да спазва законите.