Бившият омбудсман на републиката г-н Гиньо Ганев гостува в ТВ "Европа" и анализира важни теми, свързани с Конституцията и обществените очаквания от нея. Той направи ретроспекция на съществени факти около нейното приемане и обясни мотивацията на създателите й - създаване на баланс между властите. Г-н Ганев смята, че българското общество се отнася с недоверие и притеснение към прекаленото съсредоточаване на властови ресурс в един политически център. Той подчерта, че според схващанията на мнозинството българи това носи опасност от авторитаризъм.

ДИМИТРИНА ПАНДУРОВА





- Идеята ви за нова конституция, като цяло, тя не е само ваша, тя не е от сега, изпълни ли своята роля настоящата? 20 години от както е приета вече.

- Всъщност аз не знам какво разбирате под това, че идеята за нова конституция не е от сега. Преди 20 г. в едно сложно политическо време, въпреки разбеснялото море от обществени противопоставяния и омрази, надделя във Великото народно събрание, Седмото, надделя тази сублимирана воля за конституция и едно чувство за държавническа отговорност. Така се прие сега действащата Конституция на Република България на 12 юли 1991 г. с едно, бих казал, внушително и юридическо и морално мнозинство от общия брой на народните представители във ВНС 400 души работиха... и подписаха основният закон на България 313 души. Това много повече надминава изискваното квалифицирано мнозинство, което се беше възприело за приемането на Конституцията. Аз мисля, че тогава България направи чрез народното си представителство един исторически избор. Отхвърли се всякакъв вид тоталитарен режим или система и се произнесе Великото народно събрание в полза на свободното демократично и плуралистично общество. И в този смисъл много е важно да се каже, без да се възхвалява всеки текст на тази конституция – няма основание за това, че ценностната система на тази конституция включи всичко това, което е в модерния конституционализъм в цивилизования европейски свят. Ние приехме тази конституция с едно усещане, че се защитава един труден, но много важен баланс между властите. Република с парламентарно управление. Един президент, който е начело на държавата, но в никакъв случай той не е президент на някаква президентска република, а президент на една държава с парламентарно управление. Затова и днес вие виждате колко повече има – дали президентът, пряко избран от народа, няма сравнително малко конституционни правомощия, защото нямал законодателна инициатива – въпроси, за които ние с вас сега няма да говорим. Това е вярно и невярно, защото той е президент тъкмо на такъв парламентарен режим. Защо да има той например законодателна инициатива, както мнозина казват, но не казвам аз? Защото ако той има законодателна инициатива и внесе един –два – три свои проекта и ако Народното събрание със своето мнозинство, което и да е то отхвърли тези негови идеи, то не се ли бламира по този начин много повече? Президентът в парламентарната власт има едни събирателни, но неутрални правомощия, той олицетворява единството на нацията, но я олицетворява като творчество, като усилия в полза на всички граждани, на всички части на обществото.

- Когато 1991 г. приемахте тогавашната действаща и сега конституция, която имаше няколко изменения – 3 или 4 – те бяха в частта за съдебна реформа и т.н., имаше ли спора още тогава – да има ли повече президентски правомощия или не, да бъде наистина република с парламентарно управление?



- Трябва да ви кажа, че в работните групи, които бяха много, комисията за изработване на конституцията, на която аз бях председател, обсъждаха се многообразни въпроси, но за прекалено много други правомощия на президента не е ставало дума, защото именно изхождаше от предпоставката, че той е президент в една демокрация с парламентарен режим. По-скоро като ме връщате към това време е хубаво да се каже друго – 16 проекта от различни обществени среди и партии, от България и от чужбина, нямаше политически субект, както сега казваме, който да има своите претенции и да не представи своят проект за конституция. Аз искам да напомня друго – от тези 16 проекта нямаше нито един, който да пледира, да предписва, да напише текстове, да съдържа текстове, в който да се говори за някакъв президентски тип република или режим. И това беше много изстрадано от българското общество. Аз няма да върна историята повече от колкото помня, но България имаше много горчив спомен, който още е жив от т.нар. лични режими. До 9 септември 1944 г. това беше личен и династичен режим. Има, разбира се, органи – Народно събрание, правителство и т.н., но истинската политика се изработваше в това, което наричаме общо двореца. След 9 септември 1944 г. парламентарната политическа антифашистка коалиция на Отечествения фронт, който взе властта, тази равноправна коалиция имаше много малък меден месец. Вече в месец ноември още 1944 г. постепенно Българската комунистическа партия, която в първото правителство на ОФ имаше само 4 министри, колкото беше и броят на министрите на земеделците или на Военния съюз „Звено” взети заедно, започна да прави усилия и то ефикасно, защото имаше примери в Съветския съюз да установява едно пълно господство във властта. Така че вече в края на 1944 г. даже още 1945 г. това по-ярко се изрази, се установи еднопартийният монопол на БКП върху цялата власт. И се ликвидира идеята за политически плурализъм, имаше идеи за т.нар. народна демокрация и това се изостави и както знаете, започна една епоха, която трае много десетилетия на един колективен, но авторитарен режим.

- В Европа Франция е държавата, която е позната със своя полупрезидентски тип. Какви са предимствата и недостатъците на една такава система?

- Един полупрезидентски режим има, може би до известна степен и в Италия, но Франция е характерният случай. Всеки тип президентски или авторитарен режим в България няма да бъде една добра имитация на такива режими, да речем като чисто президентския режим в САЩ например, където все пак властта на президента, който е начело и на изпълнителната власт, много добре ограничена от двете камари на парламента – Конгреса, но в България горчивото очакване винаги е било и продължава да бъде – че един тип президентски режим ще се изроди в един чисто авторитетен и меко казано едноличен режим. Това господство на един център, много ограничен, на една партия и по-скоро на един човек, в никакъв случай не може да бъде предпочетено у нас. Може би и да има и сега в нечии глави идеята да се имитира един режим като в Русия след Съветския съюз. Но както казваше президентът на Русия преди известно време, все пак традицията на парламентарната демокрация в Русия е много ограничена – това от 16-17 г. и в никакъв случай ние не можем да вървим по този път, който да речем условно пътя на Русия.

- Как си обяснявате тогава идеите и исканията на някои хора от политиката сега да имаме нова конституция и в нея да залегне един такъв президентски режим, както вие го наричате.

- Президентски режим казано още по-купешки президенциализъм. Президенциализъм или парламентаризъм. Пак ви казвам в България няма да настъпи това, а всеки опит да господства едно малцинство, има едно случайно мнозинство в Парламента, това ще напомня авторитарен тип режими и няма да стигнем към онези примери, които са твърде отдалечени, а просто бързо ще тръгнем по улея на една диктатура от африкански тип или пък диктатура от третия свят. Това не трябва да бъде позволено. Нашата конституция защитава един труден, но много важен баланс на властите. Да, пълно разделение на властите: законодателна, изпълнителна, съдебна, всяка да функционира в рамките на своите конституционни правомощия без никакво желание да навлиза в чужди конституционни територии. И както са разделени властите, те не са барикадирани със крепостни стени, говоря за добрия случай, а в същото време сътрудничат помежду си и по този начин се съществува единната държавна власт. Тя е единна и неделима. Тя е разделена на три разделени власти просто за удобство, за да може да има една относителна самостоятелност, но взаимодействието между тях ражда истинското добро управление. Ние трябва да се стремим към това. Вярно е, че и сега недоволството в българския парламент е не само от днес, може би още от първия момент от неговото създаване. С гласуването на 7 ВНС не е добър пример, недоволството е голямо, този парламент не дава пример по големите национални или граждански проблеми да търси съгласие, да проявява търпимост, да се слушат идеи от различни части на залата, какъвто е примера на един истински парламентаризъм, който трябва да проявява не само толерантност, а и да търси повече разбирателство вън от дисциплината на отделните парламентарни групи или партии, щом става дума за такива проблеми от общ интерес. Уви такъв дух няма. Духът на нашата конституция е толерантността, търпимостта срещу чуждите мнения, желанията да слушаш по-силните аргументи независимо от коя част на залата идват те, но такова нещо няма. Както виждате има едно господство на мнозинство, което днес се казва така, а вчера се казваше по друг начин и няма никаква разлика. Това мнозинство заживява с едно самочувствие, има чувство, че то е вечно, а то никак не е вечно, има усещане, че столовете, на които стои мнозинството в залата на НС, са негови собствени столове и едно самочувствие, едно усещане за удобство и за комфорт, който е изключително вреден за истинския парламентаризъм.

- Добре, как да го изкореним това ?

- Много просто – с по-добри парламентарни нрави, по-добра гражданска и политическа култура. Само че тази култура не се учи по някои учебници, а трябва да носим този дух на разбирателство, на по-голямо разбирателство. Не смея да кажа на по-голямо съгласие, защото повтарям съгласие между различните парламентарни групи и парламентарно представени партии по големите приоритети и общограждански проблеми непременно трябва да има. Един закон приет с автоматичното гласуване на едно мнозинство както и да се нарича то и то представлява диктат спрямо другите. Така че аз съм от тези, които пледират за по-добра консенсусен тип демокрация. Ние имаме парламент и сега, но нямаме развит и модерен парламентаризъм.

- Към който трябва да се стремим.

- Да и конституцията не е пречка, тя създава услови за това. Целият въпрос са изборите, начинът, по който хората се произнасят за това, кои да изберат, защото ние имаме такава власт, каквато сами сме си избрали. Не само сега, винаги е било така. Ние нямаме избори, които са оспорени от една международно-правна гледна точка, всичките са приети и признати за законосъобразни избори и от там нататък различната конфигурация в парламента дава възможност да се излъчи това правителство, което мнозинството просто посочило.

- Сегашното народно събрание прие един изборен кодекс. Споровете по него са много, дори и опозицията признава, че има много критики, но трябва да се признае, че е направено и всичко е събрано в едно – да има единно законодателство. Но ще ни доближи ли този нов изборен кодекс до това, за което вие до сега говорихте?

- Ако остане в този си вид, струва ми се, че не, защото например и аз да повторя възраженията на много хора, които са оправдани – как е възможно чрез изборен кодекс да направиш така, че районите в големите градове изведнъж да не избират своите кметове, а тези кметове да бъдат назначавани от центъра на общината – това е смешно. И един район в такива градове и той има много повече хора и жители, отколкото в средни градове в България. Другата идея – да се намалят случаите, в които трябва да се избират кметове. Как е възможно? Беше време, когато това бяха 500 жители. Сега се говори за 300 или 350 – прекалено е малко. Колкото повече възможности има хората да упражняват правото си на избор, толкова демокрацията е по-защитена. Тези неща трябва да бъдат внимателно видени, за да може изборния кодекс, който има предимствата да бъде кодекс, т.е. да събере различните дребни избирателни закони и правила да има и чувството, че защитава демократичните принципи. Основата на демокрацията е правото на избор.